Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 61

Фейт се препъваше, за малко да си изкълчи глезена… и после забави ход. Със спокойна невинност мъглата изтъня достатъчно, за да успее тя да различи призрачен бял силует е познатата извивка на борда. Лодката все пак си беше на мястото. Мъглата я беше измамила.

Девойката прикри устата си е две ръце, понеже не знаеше дали да се разплаче, или да повърне от облекчение. Обърна се да се прибере в къщата. И точно тогава, разбира се, го видя.

На средата на челото на най-близката канара, преметнат върху стърчащо дърво, висеше черен силует. Приличаше на конска подкова, обърната е краищата надолу, та късметът да изтече от нея.

Беше само очертание и нищо повече, но Фейт знаеше какво представлява. Хората имат склонност да се търсят едни други и човешкото око притежава дар да разпознава човешката форма. С жестока яснота момичето осъзна, че вижда два провиснали отпуснато крака, две провесени ръце и изкривения като въпросителна гръбнак.

Горе на дървото беше преметнат човек. Щом Фейт хукна към къщата, студеният въздух ѝ опря нож в гърлото.

Десет минути по-късно Фейт и Мъртъл седяха на отоманката в салона за гости е чай, изстиващ в чашите им. Вуйчо Майлс и прислужникът Прайт бяха избързали към плажа със здраво въже.

Мъртъл се появи увита в няколко от нощниците си, над които беше заметнала дълъг до земята шал от жълта ориенталска коприна. Фейт стискаше линийката си и се пазареше с безмълвните секунди.

Нека се окаже някой друг или поне да бъде жив, умоляваше тя Съдбата. Само да е в безопасност и тогава ти давам лявото си стъпало… Часовникът безразлично отмерваше секунда след секунда, след секунда, след секунда и не носеше никакви новини. Нека е в безопасност, вдигна девойката залога си, и можеш да вземеш целия ми ляв крак. Тик-так, тик… нищо ново. Само да е добре, взимай и двата ми крака… Часовникът беше неумолим.

Нейде в къщата хлопна врата и в коридора се разнесоха приглушени гласове. Последва леко почукване и вуйчо Майлс подаде глава през вратата на гостната.

Сърцето на Фейт препускаше толкова силно, че тя усещаше всеки тласък. Майлс пресрещна отчаяния ѝ поглед и припряно сведе очи.

— Мъртъл — каза той съвсем тихо, — мога ли да говоря с теб насаме?

И в този момент Фейт разбра истината.

Усещаше пределно ясно всички процеси в тялото си и как се пълнят и изпразват собствените ѝ дробове. Усещаше порцелановата чинийка да се впива в пръстите ѝ и формата на зъбите върху изсъхналия си език. Топла течност се изливаше от очите ѝ надолу по бузите. Внезапно се оказа твърде топла, непоносимо жива.

Стаята не се беше променила междувременно. Мъртъл още се изправяше, а часовникът тиктакаше и към тях през прозореца надзърташе задъненото бяло небе. Невидимата вълна обаче бе отминала и сега светът изглеждаше обезцветен и обезличен. Фейт проследи как собствените ѝ ръце оставят чашката и чинийката.

Мъртъл застана до вуйчо Майлс пред вратата и той дълго ѝ шепна в ухото. Едната му длан витаеше закрилнически току до хълбока ѝ, без да я хване за лакътя, но в готовност да окаже подкрепа.