Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 60

Фейт скръцна със зъби и се постара да се утеши. Вместо това на преден план се намести хлъзгава мисъл, едновременно угасяваща и втрисаща.

Мога да накарам татко да ми каже истината.

Длъжен е. Знам прекалено много. Вече се налага да ми се довери за всичко — за растението, за скандала и за това къде е отишъл, след като се прибрахме снощи. Вече не може да ми затваря вратата в лицето…

— Сигурна ли сте? — обади се вуйчо Майлс.

Фейт се стресна, но всъщност вуйчо ѝ не говореше на нея. Мисис Велът дискретно се беше навела до креслото му и му шепнеше в ухото.

— Да, сър — гласът на икономката беше тактично понижен, но Фейт долавяше репликите ѝ. — Всички други ботуши тази сутрин бяха пред вратата, но не и неговите. Така че погледнах закачалката — и горното му палто, и шапката също липсват.

Кръвта на Фейт изстина.

— Много странно — вуйчо Майлс се намръщи и се изправи. — Може би следва да почукаме на вратата му отново!

Фейт стана, но не последва вуйчо си, който тръгна по стълбите, смръщил чело. Единствено тя знаеше, че баща ѝ е излизал в малките часове на нощта. Оказваше се, че така и не се е върнал.

Пред очите ѝ се заразгръщаха кошмари, по-ужасни и от сцената в стереоскопа на Пол Клей. Представяше си как баща ѝ кърви в някой от капаните си или е ранен от враг и твърде отслабнал, за да повика помощ.

Не можеше да изчака останалите, докато напразно претърсват къщата. Тихичко се промъкна до предната врата и се изниза от дома си.

Мъглата приплескваше света и изсмукваше всичките му цветове. Дърветата се превръщаха в сложни, обвити в дим драскулки. Сградите — в безлични очертания в равномерно сиво.

Фейт внимателно обиколи всички поставени капани, но не откри жертва, просната в тяхната зъбата паст. Нямаше никого и при парника или зяпалнята. Тя си проправи път до оврага и се провикна сред призрачните дървета. Никой не се отзова. Нямаше следа от баща ѝ на пътя, който изчезваше нагоре по хълма в мъглата.

Този свят на призраци бе изпълнен със стряскащо реални звуци. На път надолу към плажа Фейт чуваше собственото си дишане, както и скърцането на камъчетата под краката си. На разклонението на пътеката подмина ръчната количка, катурната на една страна и с дръжка, щръкнала към небето, сякаш я поздравяваше като съучастник в заговора.

Неравната пътека отстъпи на чакъления плаж и всяка стъпка прерастваше в пронизително хрущене на стържещи едно в друго малки камъчета. Предишната нощ канарите се извисяваха мастиленочерни и масивни. Тази сутрин бяха като сива хартия. Фейт имаше чувството, че ако ги замери с камък, ще ги скъса.

Вгледа се в плажа с надежда да забележи силуета на баща си. В другия си край ивицата се сливаше с мъглата и с трепет тя осъзна, че не вижда малката гребна лодка.

Втурна се в тромав бяг, сбрала полите си. Не. Не! Лодката не можеше да изчезне! Той не би могъл да я изкара втори път! Щеше да е лудост да го стори, без Фейт да държи фенера! Представата за подобна катастрофа изпълни въображението ѝ. Беше твърде ужасяваща, за да се окаже невярна.