Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 59
Франсис Хардинг
— Фееейт! — Гласът на киселия и раздразнителен Хауърд не можеше да се сбърка. — Не мога да си закопчея яката!
Ако брат ѝ беше буден, значи наближаваше време за закуска. Фейт се беше успала.
Тя изскочи от леглото, като се опитваше да си подреди мислите. Смъкна роклята и фустите си от решетката на камината. Вече бяха сухи — не безупречни, но далеч не така осъдителни, както преди. Фейт върна преградата на мястото ѝ и бързо изчетка всички останали парченца кал.
Когато отвори прозорците и капаците, завари света погълнат от мъгла. Изтърси триците от ботушите си на каменните плочи на покривната градина. Със задоволство видя врабчета и гълъби да долитат да я отърват от доказателствата.
— Фееейт!
Тя отвори вратата и в стаята нахлу Хауърд с обърната наопаки хартиена подплънка за яката.
— Боли! — той я задърпа. — Искам си Скордла!
Фейт го успокои, оправи му куртката и яката, след това му попя, докато си сплете косата и се облече. По времето, когато мисис Велът им донесе закуската, и двамата вече седяха в детската стая в що-годе приличен вид.
Хауърд не искаше Фейт да го изоставя след закуската. Беше отегчен до пръсване и мъчително копнееше за компанията ѝ — да му почете и да поиграе с него. Мина почти час, преди девойката да успее най-сетне да се измъкне.
На долния етаж цареше тишина. Не се забелязваха и двамата ѝ родители, само вуйчо Майлс четеше в салона за гости.
— Добро утро — той вдигна поглед от книгата си.
— Къде са всички, вуйчо Майлс? — попита Фейт.
— Майка ти заяви, че имала главоболие, и качи закуската в стаята си. Баща ти още не е станал и никой не се е разбързал да блъска по вратата му.
— Сигурно е уморен… — Фейт не погледна вуйчо си в очите, докато сядаше. — Моя е вината. Държах го да си говорим до късно снощи — трябва да сме си легнали някъде след един.
— Толкова късно? Нещо лошо ли има?
— Не — побърза да натърти Фейт и цялата се изчерви. — Аз… просто се притеснявах за първото си причастие.
— Мили Боже, време ли му е? — вуйчо Майлс видимо се слиса. — Е, възхищавам се на добродетелта ти. Не съм сигурен, че аз самият съм бил способен да се тревожа за причастието си и десет минути накръст, да не говорим до един заранта!
Готово. Думите бяха изречени. За добро или зло, Фейт беше снабдила баща си с алиби. Знаеше, че е прозвучало убедително. Знаеше, че би трябвало да се радва и гордее, че гласът ѝ е прозвучал срамежливо-естествено. Но вместо това изпитваше само неясна вина.
Какво беше сторила току-що? Послушно беше отворила врата и бе прекрачила в мрака отвъд, без дори да знае дали от другата страна изобщо има под.
