Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 57

Окъпаният в пяна бряг все пак се появи и най-сетне килът заора в него. Баща и дъщеря излязоха от лодката и я издърпаха обратно под навеса. Краката на Фейт бяха омекнали, а ръцете ѝ — твърде замръзнали, за да се държи здраво. Двамата се облегнаха за кратко на лодката да си починат, а в студения въздух дъхът им излизаше на дълги пера пара.

— Добро момиче си ти, Фейт — каза най-сетне преподобният. — Добро момиче!

И внезапно на девойката престана да ѝ бъде студено.

Тръгнаха обратно към къщата, като Фейт буташе количката. Имаше чувството, че още се люлее, но някак си невъзможното се бе случило — под ботушите си имаше суха земя. Двамата е баща ѝ бяха посрещнали опасността заедно — и бяха оцелели. Тя беше подложена на изпитание и го премина.

Оставиха количката до парника. При приближаването им до къщата обаче бащата на Фейт спря и погледна отново ръчния си часовник на светлината на фенера.

— Почти полунощ е — прошепна той. — Нямам време. Фейт, влизай вътре и си лягай.

— Няма ли да се прибереш? — загрижеността на девойката отново я изправи на нокти, същинско стражево куче. — Има ли нещо? Да дойда ли е теб?

— Не — отвърна рязко баща ѝ. — Не, няма да бъде необходимо… — Последва продължителна пауза. Накрая той поде по-тихо: — Фейт, никой никога не бива да узнава, че съм излизал от къщи тази нощ. Чуй ме добре. Ако се случи да те попитат, длъжна си да кажеш, че сме останали да си говорим в кабинета ми чак до след един след полунощ. Разбра ли?

Фейт кимна, макар че съгласието ѝ беше отчасти лъжа. Всъщност не разбираше.

— Няма да се отдалечавам много и ще се върна съвсем скоро — баща ѝ се поколеба. — Фейт, мокри ли са ботушите ти?

— Да — призна тя, трогната от загрижеността му. Разходката от плажа нагоре беше джвакаща и неприятна.

— Погрижи се да са изсъхнали до сутринта, инак слугите ще забележат и ще разнесат слуха. Никой не бива да заподозре какво сме сторили, нито къде сме били. Трябва да се увериш, че не си оставила следи, че няма нито едно доказателство!

Преподобният отстъпи встрани от вратата и се спря. Погледна през рамо към Фейт, но фенерът отново бе заметнат с покривалото и в тъмното изражението му не се виждаше.

— Покажи ми колко умна можеш да бъдеш, Фейт!

Умна. Тази единствена думичка топлеше девойката, докато тя се прокрадваше по външните стълби на личната си градина на покрива и лекичко отваряше вратата към стаята си. Пъхна се вътре и припряно си свали наметалото, роклята и фустите.

Покажи ми колко умна можеш да бъдеш. Несъмнено това означаваше, че ѝ е позволено да бъде умна — че той признава, че тя е способна на умни постъпки?

Щеше да се докаже пред баща си. Нямаше да позволи да я пипнат или да предаде тайната му.

Фейт издърпа решетката на камината, с огниво и хартия върна към живота гаснещата жарава, а след това използва борина да запали свещта на плочата отгоре. На нейната светлина огледа щетите по дрехите си. Наметалото ѝ беше покрито с пръски и измърляно от дъното на лодката. Подгъвите на роклята и фустите бяха пропити с морска вода, а чорапите ѝ бяха направо прогизнали. Дори високите един инч токове на ботушките ѝ не ги бяха спасили от накисване и имаше голяма опасност осолената кожа да се свие и напука след изсъхването.