Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 56

— Татко, има пещера!

Ревът ставаше все по-силен и заплашителен, колкото повече приближаваше лодката. Скоро Фейт успя да различи устието на пещерата и по-тъмна чернота, зейнала като прозявка на котка.

Вълните вече бяха пленили лодката, веслата ѝ — немощни срещу бушуващата белопенна стихия. Пръските пареха в очите на момичето. Най-сетне прибоят подхвана рибарската черупка и я понесе безпомощно напред, право в устието на самата пещера. Небето изгасна като лампа и ги остави насаме със сиянието на фенера. Тътенът на разбиващите се върху канарите вълни беше оглушителен и отекваше силно.

Килът на лодката заора в бляскавия склон от чакъл, изскърца и така пристанаха. Ревът на морето утихна до свирепо плискане на вода и трополене на камъчета. Фейт видя, че пред носа пещерното дъно се издига нагоре. Забелязваха се назъбени отвори, водещи към пещерни галерии. Очертанията им потрепваха на слабата, мъждива светлина на фенера.

Зад Фейт преподобният се изправи на крака и пусна веслата.

— Стой на мястото си — нареди остро, щом момичето се надигна. — Тежестта ти ще държи лодката на дъното…

Той взе от дъщеря си фенера, излезе от лодката и заджапа през дълбоката до глезен оттегляща се вода покрай носа. Хвана котвеното въже и се изкатери на каменния бряг, където го върза за масивна колона от камък.

Следващата вълна нахлу с ужасяваща скорост и лодката се надигна, а после се спусна отново на дъното. Преподобният се върна, преметнал през ръка дръжката на фенера, и внимателно вдигна голямата саксия от лодката.

— Чакай тук.

Бащата на Фейт изчезна в гърлото на една от пещерите, понесъл саксията нежно, сякаш е ранено дете. Светлината изчезна заедно е него и остави девойката сама в мрака.

Пещерата дъхтеше на море, но това не беше веселият крайбрежен аромат. Смърдеше така, все едно морето е старо и зло чудовище. То ближеше плътта на корабокрушенци, оставяше оголени дървени кости в беззвездните дълбини. Обитаваха го зеленокожи русалки е очи на сепии и дълги, закривени пръсти, чийто дъх вони на престояла риба.

Най-сетне бащата на Фейт се върна, понесъл само фенера. Развърза въжето и скочи в лодката, без да каже и дума. Когато следващата вълна дойде да ги повдигне, той използва веслата да се оттласне от надигащото се дъно е цялата си сила, така че все още да плават свободно, когато водата се отдръпне. Тя ги изхвърли обратно навън от пещерата и небето се завърна над главите им, живописно озарено след мрака в пещерата.

Не беше лесно да се освободят от плена на пещерата, но преподобният гребеше и гребеше неуморно и накрая Фейт видя скалите да се смаляват, а подводните камъни оредяха и вълните се посмириха.

Плаването обратно към брега беше продължително. Фейт вече не виждаше плажа, от който потеглиха, но за щастие, си спомни щръкнала изпъкналост на върха на скалите. Сега си отваряше очите за този самотен шип на фона на небето и навигираше към него.