Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 54

Хвана котвеното въже на лодката и се зае да я примъкне през чакъла към водата. Напредваше мъчно и бавно.

— Иди зад лодката и бутай — нареди той, като повиши глас, за да надвика вятъра.

Сърцето на Фейт потъна в петите, а най-лошите ѝ съмнения се потвърдиха. Баща ѝ наистина смяташе да изкара лодката посред нощ.

Вмъкна се под навеса, изтръпнала от притеснение. Свали си ръкавиците и ги пъхна в джоба си, след това подпря студения корпус и бутна лодката с всички сили. Натискаше все напред, а килът цепеше чакъла и хрущеше глухо. По времето, когато преподобният ѝ подвикна да спре, ръцете я боляха и около ботушите ѝ плискаше студена вода. Вълните поеха лодката и Фейт я усети да се клати и люлее в ръцете ѝ.

С видимо усилие баща ѝ вдигна безценната саксия с растението си. Фейт задържа лодката толкова стабилно, колкото можа, докато експонатът бъде наместен близо до кърмата.

— Татко — попита девойката, — а как ще виждаме скалите?

Избягването на капаните във високата трева беше едно, но навигирането около подводните скали в тъмна нощ щеше да е съвсем различно. Тя си спомни предупрежденията на майка си за теченията и клюките за корабокрушения по крайбрежието.

— Ти ще седиш на носа с фенера. Ще стоиш на пост, докато греба, и ще ме предупреждаваш, когато видиш скали.

Фейт се втренчи в черната, набраздена повърхност на океана. Всеки път, когато се появеше гребен на вълна, тя си въобразяваше как се разбива върху невидими скали. Въпреки това повдигна полите си, доколкото можа, и се покатери в лодката, която баща ѝ придържаше стабилна. Беше нужна на преподобния и каквито и опасности да им предстояха, щяха да ги посрещнат заедно.

Под тежестта на девойката лодката отново полегна на чакъла, но баща ѝ я бутна здравата, за да заплава, а след това изгази и се качи зад девойката. Предаде ѝ картата на Вейн с думите:

— Вземи я. Трябва да ме насочиш към пещерите!

Той самият се намести с гръб към дъщеря си и носа и се хвана за веслата.

Фейт се извърна на мястото си, така че да седи странешком и да гледа както напред покрай носа, така и назад към баща си и плажа. Картата пърхаше в ръцете ѝ и всеки момент щеше да се освободи. Момичето я приглади в скута си и я притисна с дъното на фенера, а баща ѝ започна да гребе.

В началото всяка вълна правеше яростен опит да ги изхвърли обратно на плажа. Бащата на Фейт въртеше веслата с гневна енергия, а прибоят съскаше околовръст. Когато лодката се пребори да стигне до по-дълбоки води, характерът на вълните се промени. Сега те люлееха и подхвърляха малката черупка — като големи черни вълци в игриво настроение.

Далечните скални носове представляваха черни силуети. Нямаше надежда да се различат по-тъмночерните пещери. Фейт се опита да си спомни как бяха изглеждали на дневна светлина — и скалите, и устията, и високите носове, и пухкавите облаци от далечни морски птици.

Вълните ставаха все по-високи и по-малко закачливи, търкаляха се под лодката със зловеща безгрижност. Всеки път, когато тя се наклонеше, Фейт цялата се напрягаше в очакване на преобръщането и ледения удар във водата. Никога не я бяха учили да плува, но здравият разум ѝ подсказваше, че това надали има значение. Паднеше ли през борда, пластовете ѝ фусти можеха и да я удържат на повърхността за няколко секунди, но след това щяха да се напоят с морска вода и да се превърнат в ужасяваща мъртва тежест, която да ѝ оплете краката и да я повлече към морското дъно.