Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 53

Фенерът беше тежък и миришеше на китова мас. Преподобният се обърна и поведе момичето към зяпалнята.

Нощта беше студена и беззвездна, небето — украсено само е няколко ивици по-пурпурен оттенък от запад. Единствен прилеп се понесе покрай двамата пътници и изчезна, бърз като пърхащо сърце.

Фейт бродеше колебливо по поляната, понеже се боеше да не настъпи някой капан във високата трева, а глезените ѝ бяха изтръпнали от притеснение. Баща ѝ я стрелна нетърпеливо през рамо и ѝ махна да побърза.

— Трябва да се върна в къщата до полунощ — прошепна той сухо, когато тя се изравни с него. — Моля те, не се мотай!

В мрака зяпалнята изглеждаше по-голяма и мрачно напомняше затвор. Бащата на Фейт отвори вратата и изчезна в тъмното.

Когато се върна, обятията му бяха запълнени от увит в плат предмет, видимо мъчително тежък за него. Под съпровода на приглушено потракване на теракота върху дърво той спусна внимателно предмета в ръчната количка, която се намираше до вратата. Странният, студен аромат отново блъсна Фейт в носа.

Преподобният хвана дръжките на количката.

— Осветявай пътя пред мен, така че да избягвам камъните — изсъска той и посочи пътеката, която водеше към морето.

Колкото по-надолу слизаха по склона към плажа, толкова по-неравна ставаше пътеката и криволичеше повече, а напредъкът по нея беше все по-труден. Всеки път, когато някое колело подскочеше, изпод покривалото се разнасяше шумоленето на висящи листа и бащата на Фейт неизменно всмукваше дъх през зъби.

На плажа вятърът духаше по-силно и по-свирепо. Морето беше черно, като изключим кипналия прибой, надраскан е резките щрихи на бялата пяна. Канарите изглеждаха по-високи, отколкото на дневна светлина — като гигантски хапки, отхапани от небето.

Внезапен порив на вятъра засвири в невидима цепнатина или вдлъбнатина, която издаде пулсиращо стенание, досущ наподобяващо глас. Бащата на Фейт се вцепени и извърна глава към източника на звука. Пусна количката и пъхна едната си ръка в джоба, докато се вслушваше. В крайна сметка се успокои.

Докато напредваха по брега, Фейт хвърляше от време на време поглед към джоба му — леко издут — който се поклащаше, по-натежал от обикновено. В него преподобният обикновено носеше малкия си джобен пистолет, с който излизаше да събира експонати от фауната. Оръжието беше еднозарядно, е дебело късо дуло, но достатъчно мощно да свали от двайсет фута шотландска дива котка.

Да носят закрит фенер, означаваше потайност Наличието на пистолет — опасност От кого се боеше баща ѝ?

Фейт се озърташе, а всеки път, когато дърветата горе се залюлееха, въображението ѝ населяваше скалите с надзъртащи над ръбовете глави и бягащи силуети. Камъчетата, подскачащи в прибоя, се превръщаха в тропот на стъпки.

Преподобният мъчително дотътри количката през плажа до малкия навес. Там се наведе над гребната лодка, огледа я на светлината на фенера и почука по борда ѝ. След малко си кимна в отговор на собствените си мисли.