Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 52

— Всичко, на което е способна една дъщеря — продължи преподобният по-кротко, — е да компенсира дълга, който не може да изплати, като се държи неотклонно на пътя на дълга, благодарността и смирението. Това е най-малкото, което бащата може да очаква, не е ли така?

Приглушила риданията си е длан, Фейт кимна. Мразеше се, задето кима. Но светлината на плажа изчезваше.

Самоуважението ѝ бе пострадало при челен сблъсък е любовта — катастрофа, която като цяло свършва само по един начин. Любовта не играе честно. В този миг гордостта ѝ, твърдата увереност в правотата, та дори и усещането ѝ за себестойност не означаваха нищо пред лицето на перспективата да остане лишена от обич.

Бащата на Фейт се върна при бюрото си и ѝ обърна гръб, като взе неспокойно да разбутва книжата си. Тя се възползва от момента свобода, е трепереща ръка извади кърпичка и си обърса лицето. Чувстваше се като изкормена. Всички чувства и мисли, които бе затапвала е години, бяха избухнали на свобода… и смазани е апокалиптично старание. Вече не знаеше къде се намира и коя е.

Смътно осъзна, че баща ѝ е спрял да размества книжата си. Вдигна един лист и го разгледа.

Отминаха няколко секунди, след което той избута креслото си иззад бюрото и го придърпа към Фейт. Седна така, че помежду им нямаше и фут разстояние. Девойката все още го виждаше размазан през сълзите си.

— Фейт! — Ледената буря в гласа му бе отслабнала. — Наистина ли съжаляваш, че си се държала и говорила по този начин?

Тя кимна отново.

— И тази твоя глупост — тя всъщност е проява на загрижеността ти към мен и си искала да ми помогнеш?

— Да — успя да отвърне Фейт.

— И все още искаш да помогнеш на баща си?

— Разбира се! — В душата ѝ отново се появи пламъче. Малка светлинка. Капка надежда.

— Добре — преподобният ѝ подаде листа, който държеше. Представляваше карта на Вейн, както откри девойката. — Хауърд каза, че от плажа вие двамата сте видели морски пещери. Искам да ми ги посочиш на тази карта.

Озадачена, Фейт се вгледа в набръчканата мастилена скица и после посочи местата, където смяташе, че си спомня да е зърнала зейналата паст на пещерите.

— Той спомена, че на брега има малка лодка. Помисли добре — стори ли ти се годна за плаване?

— Да, така мисля… — Фейт прерови спомените си. — Изглеждаше прясно боядисана, не видях пробойни.

Преподобният се намръщи, после явно взе решение.

— Фейт, вземи си наметалото, но се постарай да не те видят. Нуждая се от съдействието ти за една задача и никой — абсолютно никой! — не трябва да знае за нея.

10

Морската пещера

Когато Фейт си взе наметалото и се измъкна през задната врата, баща ѝ вече чакаше отвън, облечен в дебелото си палто, е плътен шал и ловджийска шапка.

— Вземи го — прошепна той и ѝ подаде фенер, загърнат в дебел плат. — Дръж плата съвсем леко разтворен, но се увери, че светлината не е обърната към къщата…