Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 50

Фейт почука. Ето че вече беше прекалено късно. Не можеше да обърне гръб.

Вратата се отвори рязко и на прага застана баща ѝ. Когато видя девойката, раздразнението му понамаля. Очевидно бе очаквал някой не така желан гост.

— Фейт. Трябва ли ти нещо?

— Татко… трябва да поговорим… — избъбри Фейт бързо, така че да не може отново да изгуби смелост.

Баща ѝ я огледа безмълвно за миг, после кимна в съгласие.

— Много добре — рече той и задържа вратата отворена. Момичето влезе и преподобният затвори зад нея. — Седни, Фейт.

Тя го стори, без да е сигурна дали милият тон на баща ѝ я кара да се чувства по-уверена, или по-нервна.

— Мисля, че знам за какво искаш да говорим — Еразмус Съндърли се намести зад бюрото си. Много от гневната му енергия видимо се беше оттекла. Сега изглеждаше просто мрачен и уморен. — Все още се притесняваш за здравето ми, нали? И се боиш, че ти се сърдя, задето си влязла в кабинета ми неканена… — Погледът, който той ѝ отправи, не беше лишен от нежност.

Фейт преглътна и не каза нищо. Това наистина бяха проблеми, които я притесняваха, но не стояха на първо място в списъка ѝ.

— Първо и преди всичко, няма нужда да се боиш за здравето ми — увери я баща ѝ. — Както казах и преди, сбъркала си. Снощи не бях болен, просто уморен и твърде погълнат от работата си, за да ти обърна много внимание. Що се отнася до нашествието ти в кабинета ми онази вечер и последвалата заран… — Той сплете пръсти и откровено призна на Фейт: — Не е добра идея и силно ще се разочаровам, ако го сториш отново. Но в този случай съм готов да повярвам, че не си планирала вреда или неуважение. Ще забравя за случилото се, Фейт. Повече няма да споменаваме за това.

Той кимна леко и очевидно очакваше дъщеря му да напусне стаята. Тя остана на мястото си с усещането, че се държи като глупачка.

— Имаш ли нещо друго да ми казваш? — Преподобният вече беше вдигнал една от писалките си и бе отворил тетрадката си, очевиден знак за момичето да си върви.

— Татко… — образът пред очите на Фейт подскачаше леко при всеки удар на сърцето ѝ. — Аз… аз… аз бях онази, която остави петно на писмото ти.

Той остави писалката. Затвори тетрадката.

— Какво каза? — Топлотата в погледа му се беше изпарила.

— Не е била Джийни. Аз… аз го направих… — Фейт не беше сигурна дори дали гласът ѝ се чува.

Баща ѝ я погледа в течение на няколко безкрайни секунди.

— Това писмо стоеше в касата ми, откакто напуснахме Кент — преподобният се надигна от мястото си. — Да не искаш да кажеш, че нарочно си отворила моя сейф?

— Толкова съжалявам… — поде Фейт отново.

— Имала си богохулната наглост да ровиш в книжата ми? Прочете ли писмото? Какви други документи прочете?

— Само това писмо! — оправда се момичето. — Аз… погледнах и още няколко, но само мимоходом. Много съжалявам, не трябваше да го правя, но не знаех какво друго да сторя! — Тя даде глас на разочарованието си. — Ясно беше, че има някаква ужасна причина да напуснем Кент, а никой не ми казваше каква е тя! Просто исках да разбера!