Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 49

— Тя си отива сутринта — заяви преподобният равно.

— Все пак ми се иска… да, иска ми се, скъпи, да ми беше дал възможност да поговоря с момичето и може би да се справя по свой собствен начин…

Бащата на Фейт рязко стовари и вилицата, и ножа до чинията си и изпепели жена си е поглед.

— Можеше и да го сторя, ако бях видял доказателства за способността ти да се справиш с проблема! Смятах, че си ми равна поне в задачата по управлението на това домакинство, но очевидно съм ти гласувал прекалено много доверие. Домът на един мъж следва да бъде негово убежище — единственото място, където е господар, без да води битки за короната. Прекалено много ли искам? Вместо това на вечеря студени огризки ми сервират неизкъпани слуги, които разливат, разплискват, тряскат вратите и не показват и капка уважение. Прислугата си угажда с личните ми книжа и половината домакинство обръща гръб на бандити и разбойници, които тъпчат земята ни. Преследван и смазван съм тъкмо на мястото, където желанията ми следва да са закон!

Мъртъл ококори сините си очи, сетне сведе поглед. Полека я заля червенина и ножът в ръката ѝ затрепери леко. Едва чуто каза:

— Аз… много съжалявам, скъпи.

— Наясно съм, че женският ум си има ограничения — продължи горчиво преподобният. — При все това съм чувал, че жените на другите хора успяват да държат слугите им що-годе в строя и да предотвратят превръщането на домакинството им в противен бордей! — Той се изправи рязко, хвърли салфетката си на масата и излезе от стаята.

Фейт имаше чувството, че се разкъсва на части — както винаги, когато баща ѝ говореше така на майка ѝ. Искаше да вземе неговата страна, но я болеше, понеже нямаше как да не симпатизира на майка си. Сигурна беше, че зад вратата подслушват наострени уши, чиито собственици злорадстват над унижението на Мъртъл. Майка ѝ без съмнение също бе наясно с наличието им.

Мъртъл се оттегли в стаята си, като се позова на главоболие. Бойното поле на масата в трапезарията бе разчистено, а ястията — отнесени в килера.

При напускането на трапезарията Фейт чу тихи ридания. Изглежда, идваха откъм стълбището за слугите, близо до кухнята. Като надникна зад ъгъла, тя забеляза Джийни да ридае бурно, сгушена в подножието на стълбите.

На лицето на камериерката бяха изписани шок, изтощение и ужас. Очите ѝ бяха подути и дори устата ѝ бе подпухнала от плач.

Фейт се оттегли зад ъгъла. Това не я спаси. Продължаваше да вижда пред себе си Джийни Бисет, вече не така хубава, самоуверена и горда. Сега по-голямото от Фейт момиче приличаше досущ на напердашено дете. Може би Джийни не очакваше да намери друго място. Може би нямаше къде другаде да отиде.

9

Признание

Не мога. Не е възможно.

Но ето я Фейт пред библиотеката, вдигнала ръка да почука.

Гадеше ѝ се, мислите ѝ подскачаха и се щураха в опит да намерят причина да избяга. Тя се опита да си представи, че Господ я гледа и настоява да изпълни благородния си дълг, Но за нея Бог носеше лицето на баща ѝ. Дори сега в глупаво ъгълче от себе си вярваше, че ако баща ѝ не знае какво е сторила, то и Господ няма да знае и тогава всъщност няма да е грях.