Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 42

— Майко… може ли да се прибираме? — Фейт проучи минувачите и забеляза няколко неприязнени погледа, но не и дружелюбни лица.

— Не! — Мъртъл се загърна в наметалото си. — След като преживях мъките на онзи ужасен крайбрежен път, възнамерявам да се възползвам докрай от този мизерен градец.

При приближаването им магазинчетата внезапно затваряха. Продавачката в сладкарницата се оказа дотолкова французойка, та да не успее да разбере Мъртъл, но видимо нямаше проблеми е останалите клиенти. Дребният аптекар беше толкова зает, че така и не успя да забележи, че две дами чакат да бъдат обслужени.

— Моля, нека си идем у дома! — прошепна Фейт под нос. Обгръщаха ги миазмите на дузини прикрити, осъдителни погледи.

— Фейт, винаги ли трябва да цивриш така? — изсъска Мъртъл, вече цялата порозовяла.

В този момент момичето почти намрази майка си. Не беше само заради упорития ѝ отказ да отстъпи пред лицето на унижението; просто забележката ѝ беше крайно нечестна. Фейт беше прекарала живота си в преглъщане на възражения и оплаквания и горчиво осъзнаваше всички чувства, които криеше ежедневно. Обвинението в циврене беше тъй безобразно несправедливо, че тя увисна в безтегловност, все едно беше пристъпила през ръба на света.

Докато вървяха, погледът на Мъртъл се разведри.

— Трябва да идем до църквата — заяви тя. — Казах на мистър Клей, че може да наминем да си изберем пейка.

Двуколката ги изкачи по хълма и ги остави пред малката църква. Тя се оказа празна, тъй че Мъртъл се упъти към дома на енорийския пастор — мъничка, оклюмана сграда, която очевидно бавно рухваше под тежестта на мародерстващите орлови нокти.

В най-големия прозорец е лицето навън беше подредена колекция от снимки, някои от които — е намек за цветност. Благодарение на тях сградата подозрително напомняше на магазин. Фейт се почуди дали Клей не използва „хобито“ си да изкара малко допълнително пари.

При приближаването им самото кюре отвори вратата и остана потресен да види гостенките си.

— Аз… мис Съндърли… мисис Съндърли… — Той хвърли за миг поглед през рамо, сякаш търсеше подкрепления. — Дали бихте… ъъъ… желали да влезете?

Фейт не можа да не забележи, че Клей изглежда изключително притеснен.

— Ъъъ… това е синът ми Пол.

Момче на около четиринадесет излезе напред и любезно взе наметалата и бонетата им. Естествено, бе точно хлапето, което Фейт забеляза да го придружава на разкопките. Беше мургаво и жилаво и е телосложението на баща си, е твърде голяма и пухкава уста, която според девойката при съответните обстоятелства най-лесно би изобразила гняв или високомерие.

— Седнете, моля — предложи Клей. — Ъъъ… как бих могъл да съм ви полезен, дами?

— Ами, наминах да попитам за наемане на пейка за семейството — обяви Мъртъл, — но… честно казано, мистър Клей, тук съм най-вече с надеждата да видя приятелско лице… — Гласът ѝ пресекна за момент, а в големите ѝ, сини очи блесна многозначително сияние. — Тази сутрин из целия град се отнасят зле с нас и аз… може би е глупаво от моя страна, но не знам защо. Моля ви, бъдете честен с мен, мистър Клей — нима съм направила нещо толкова ужасно, че да обидя всички?