Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 38

Тя сви пръсти около дръжката, но се поколеба, а металът залепваше за дланта ѝ. Не можеше да забрави странно потъмнелите очи на баща си, болестотворното ехо в стаята и жлъчта, с която преподобният бе наредил на дъщеря си да се махне. Накрая Фейт се прокрадна обратно по стълбите и се пъхна пак в изстиващото си легло.

Когато най-сетне заспа, мислите ѝ останаха неспокойни. Сънуваше, че се скита в студена градина, пълна с настръхнали от скрежа дървета. Точно в средата стигна до огромна каменна глава на баща си, щръкнала над земята, все едно е бил погребан до шията. Очите му бяха прозорци от оцветено в жълтеникаво стъкло, а зад тях се вълнуваха тъмни сенки, които на моменти скриваха или помътняваха светлината им. Лицето му беше обрасло с мъх, но когато Фейт се опита да го остърже, камъкът отдолу се изрони.

7

Подмолно заскрежаване

Подсъзнанието на Фейт беше нащрек дори когато тя спеше. Първото ранно сутрешно раздвижване из къщата разплиска съня ѝ и я върна до полубудно състояние. Чуваше се далечно тракане на врати, плискане на вода и тупването на цепениците, сваляни от купчината дървата за горене.

Фейт наметна палтото си върху нощницата и се спусна на долния етаж тъкмо навреме да види Джийни да се приближава към библиотеката с поднос с чай.

— Всичко е наред, Джийни — каза на камериерката, като се стараеше да имитира самоуверената аура на майка си. — Аз ще занеса чая.

Джийни я погледна изненадана, после стрелна с поглед вратата. Фейт усети любопитството на по-възрастното момиче като показващ се котешки нокът.

— Да, мис.

След като камериерката се оттегли, девойката взе подноса и се шмугна в библиотеката, където цареше почти пълен мрак. Все същата студена миризма изпълваше стаята, но към нея сега се добавяше смрад на кисело и застояло — като от гнили портокали. Фейт остави подноса и изтича да отвори прозореца и капаците, така че да пусне вътре светлина и чист въздух. Ако мирисът беше аромат на опиат, то тя не искаше никой друг да го забележи.

Щом в помещението плисна дневна светлина, Фейт вече различаваше преподобния, все тъй отпуснат в креслото и с все същите дрехи от предишната вечер. Беше клюмнал по лице върху бюрото си и момичето се скова от паника, преди да осъзнае, че чува дишането му.

Бюрото беше отрупано с разтворени книги и издраскани листи. Кутията с пособия за писане и пътническият сандък на преподобния бяха отворени, а внимателно пазеното им съдържание — разпиляно по столовете и дори на пода. На ръба на книжния рафт имаше свещ оставена да изгори докрай, тъй че на дъската отгоре беше останал осажден белег, а отдолу висяха восъчни сталактити.

Беше направо богохулство Фейт да гледа спящия си баща. Дори по време на отдих на лицето му беше изписана кротката себеотдаденост на църковните ангели в древно гробище. Той беше тежък камък и присъдите му се отпечатваха дълбоко. Той беше светилище, покрай което трябва да пристъпваш тихо и да шепнеш…

— Фейт?

Преподобният се размърда, а после полека вдигна глава и седна.