Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 28

Дузина гости обикаляха сред експонатите и си говореха, повечето бяха мъже. Фейт разпозна доктор Джеклърс и Клей, но останалите бяха нови за нея.

При влизането на семейството тя нервно обходи стаята с поглед и проучи присъстващите за признаци на студенина или подигравка. Но при представянето на баща си видя само ентусиазъм, любопитство и уважение. Ако отровата на скандала бе опетнила името на баща ѝ, то никой от гостите не изглеждаше осведомен за нея.

Както обикновено, фокусът се измести от каменното спокойствие на преподобния и бе попит от дантелената кърпичка на буйния чар на Мъртъл. Тя бързо се превърна във фаворит на господата — държеше се остроумно, без да изглежда прекомерно умна. Междувременно вуйчо Майлс извади фосилизираната черупка, която държеше в кутията си за тютюн, и се постара да я покаже на всички въпреки старанията на Мъртъл да го възпре.

Фейт се оказа редом до доктор Джеклърс, който очевидно нямаше представа за какво да си говори с нея.

— Разправете ми за черепите! — предложи му тя. Настояването ѝ беше доста нахално и може би не съвсем подходящо за дами. Не би посмяла да помоли за такова нещо, ако Мъртъл беше способна да я чуе. Но желанието на Крок да отговаря на въпроси беше вдъхнало на девойката малко самоувереност. Ами ако правилата бяха по-различни на Вейн? Ами ако би могла да покаже интерес към естествените науки, без да изглежда странна?

— Ах, вие просто угаждате на стареца! — разсмя се докторът и показа здравите си, бели зъби. Но разбира се, се остави да му угаждат. — Имам цяла колекция черепи — не защото искам да плаша мили млади дами като вас самата, а защото пиша труд за човешкия мозък и корените на интелекта. Измервам главите и на пациентите си — дори ако хванат обикновена настинка, пак измислям причина да увия метъра си около черепите им.

— Значи сте краниолог? — Веднага щом въпросът се изплъзна от устата на Фейт, тя видя усмивката на доктора да гасне и осъзна, че е направила грешка. Събеседникът ѝ се наслаждаваше на обяснението си, а тя му беше развалила удоволствието с прекалено многото си познания. Заекна: — Нали… това е правилният термин? — Знаеше, че е, но преглътна старателно и придаде колебливо звучене на въпроса си. — Мисля… че съм го чувала някъде.

— Да — увереността на доктора постепенно се завръщаше, примамена от нейната плахост. — Точно това е правилният термин, скъпа моя. Прекрасна памет!

Той се впусна в описание на колекцията си от черепи, а Фейт слушаше с надигащи се в стомаха киселини. Беше си бясна, че е използвала твърде умна дума. Точно сега с нея говореха за наука и ако прозвучеше прекалено образовано, събеседникът ѝ щеше да се отдръпне. Да, обясняваше ѝ неща, които тя вече знаеше, и то така, все едно е наполовина на годините си, но трябваше да е благодарна дори на това.

Едно време, когато беше на девет години и тепърва започваше да разбира написаното в книгите на баща си, Фейт изгаряше от желание да покаже колко много знае. Всеки път, когато у дома имаше гости, тя бърбореше с тях за най-новите факти, които е открила, и интересните думи, завладели въображението ѝ. Искаше да прави впечатление — да докаже на баща си и на всички останали, че е умна. Всеки път усилията ѝ биваха посрещнати първо от изненадан смях, а после от неудобно мълчание. Гостите не се държаха нелюбезно с нея, но след известно време започваха незабележимо да я пренебрегват, все едно е петно на покривката. После беше плакала, докато заспи, наясно, че не се е държала умно, а е била глупава, глупава, глупава. Беше притеснила всички и беше развалила всичко.