Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 23

Фейт се съмняваше, че „милата му съпруга“ ще е благодарна за комплимента.

Когато стигнаха подножието на възвишението, Лембант забеляза дървената пушка на Хауърд.

— Здрасти! — той се наведе и приближи лице до братчето на Фейт. — Какво си имаме тук? Войник? Или ловец? Да не би да сте на лов за едър дивеч, сър?

Хауърд се смрази, втренчи се в голямото, мустакато лице на Лембант и кимна неуверено.

— Страхотно! — възкликна домакинът им. — По каква плячка стреляте, сър?

Момченцето отвори уста и така си и остана. Ококори очи от паника и напрежение. От гърлото му излизаше само тихо скимтене. Не бяха дори части от думи.

— Лъ… ъ… лъ…

Фейт разпознаваше признаците и знаеше, че срамежливостта и страхът запушват гърлото на Хауърд. Колкото повече го зяпаха останалите, толкова повече се влошаваше положението. Тя припряно се приближи и положи успокоително ръка на рамото му.

— Лъвове — отсече решително. — Хауърд стреля по лъвове.

Лембант отметна глава и се разсмя оглушително.

— Страхотно момче! Струва ми се, че си готов да обикаляш света с баща си, а?

Хауърд примигна притеснено, втренчен в русата грива на Лембант, който междувременно подвикна:

— Крок!

Русоляв и широкоплещест младеж ги приближи и допря юмрук до челото си. Беше висок почти колкото Лембант, но държеше главата си леко сведена, за да не изглежда така заплашително длъгнест. Движеше се с пресилената предпазливост на едър човек в крехък свят.

— Това е бригадирът ми, Бен Крок. Крок, моля те, погрижи се за дамите, докато покажа на господата разкопките! — Лембант се усмихна и смигна, за да се разбере, че страхотното момче Хауърд е включено сред „господата“.

И с това се приключи. Донесоха лампа, в която имаше стеаринова свещ, и Лембант поведе посетителите в тунела, следван от преподобния, вуйчо Майлс и дори малкия Хауърд, който се беше впил в ръкава на вуйчо си. Дамите останаха отвън, където да се погрижат за тях. Фейт имаше чувството, че са ѝ хлопнали врата в лицето.

Сред практичните платнени шатри се отличаваше дървено скеле, драпирано в пищни, оцветени в червено завеси — приличаше малко на бедуинска шатра с открити страници. Вътре се намираха диван, малка масичка и няколко стола, два от които работниците забърсаха набързо, за да могат да седнат Фейт и Мъртъл. Инч кехлибарен чай се спотайваше на дъното на забравена на масата чаша от костен порцелан — реликва от друг гост. Очевидно тук прибираха гостуващите дами.

Фейт обаче още не беше готова да седне кротко. Най-сетне се беше озовала на разкопки! Истински, научни разкопки! Огледа се, очарована от всичко — дори от количките, пълни с пръст.

В другия край на ждрелото забеляза Клей да намества фотоапарат на триножник, който момче на възрастта на Фейт придържаше стабилно. Спомни си кюрето да споменава, че има син.

В съседната шатра пък се виждаше дълга маса, покрита с плитки дървени кутии.

— Мистър Крок, мога ли да погледна? — Фейт посочи шатрата — бе твърде нетърпелива, за да бъде срамежлива.