Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 13

Едва когато Фейт се увери, че любимката ѝ няма да се изплъзне през портите на смъртта, тя си спомни за мастиленото петно на ръкавицата си. Опита се с помощта на студена вода да го изпере в гърнето до леглото си, но напразно. Накрая скри ръкавиците под матрака.

Дрехите на Фейт бяха същински тирани. Не можеше да пресича прашни пътища, да се втурне под дъжда, да седне в люлеещ се стол или да се облегне на варосана стена, без нещо да се повреди, напраши, втвърди или напротив — да омекне ненужно. Одеянията ѝ винаги бяха на една крачка от превръщането в извор на вина.

Наложи се Елиза часове наред да четка калта от полите ти…

Още по-лошо, бяха издайници. Ако Фейт се измъкнеше тайно навън или се скриеше в някой шкаф, или пък се опреше на прашна врата да подслушва, дрехите непременно щяха да я издадат. Дори семейството ѝ да не забележеше, прислугата щеше да обърне внимание.

Фейт си легна, но заспиването се оказа трудно. През покривалото на матрака и чаршафа тук-там стърчаха конски косми от пълнежа. Завесите на балдахина не бяха правилно притворени и пропускаха влажно течение. Дългият ден се беше отпечатал в мислите на момичето и когато затвори очи, видя отново сивото небе и тъмните, бурни вълни.

Вятърът подрънкваше с капаците и зарезената врата и на моменти в стенанията му Фейт дочуваше далечен, басов тътен — като рев, клокочещ в животинско гърло. Сигурна беше, че това е дело на вятъра, но въображението ѝ рисуваше из възвишенията огромен черен звяр, който вие в синхрон с бурята.

Фейт се чудеше дали баща ѝ продължава самоизгнанието си в зяпалнята. Понякога имаше чувството, че помежду им съществува връзка — като скрит корен, свързващ мангрово дръвче с малките му фиданки наоколо. За миг се опита да си представи тази връзка и си каза, че може би някак си ще успее да усети чувствата на преподобния, ако се постарае достатъчно.

Вярвам в теб, каза му тя наум. Каквото и да казват всички други, аз вярвам в теб.

Фейт се събуди рязко от тропота на припрени стъпки по дъски. Отвори очи и щом зърна непознатия балдахин над главата си, спомените я заляха като порой.

Тя дръпна завесите на леглото — почти очакваше да види някой да търчи из стаята ѝ. Стъпките звучаха толкова близо, на броени ярдове от главата ѝ! Разбира се, в спалнята нямаше никого, но щом се заслуша, чу трополенето отново и този път проумя причината за ритмичното проскърцване. Всъщност някой тичаше надолу по стълбите.

Стълбите за прислугата! Стаята ѝ сигурно беше близо до тях — толкова близо, че можеше да чува всичко през стената. Фейт се надигна и обиколи стаята, като от време на време долепяше ухо до ламперията, и усети прилив на задоволство, когато откри къде звукът е най-ясен. Успя да различи дори далечно мърморене.

Повечето хора биха се вбесили от подобно откритие. Целият смисъл в наличието на стълби за прислугата беше, че така слугите ще могат да идват и да си отиват, без семейството да бъде принудено да ги забелязва. Каква полза, ако се натрапват пред очите ти и те будят призори? За Фейт обаче това не беше проблем — отваряше ѝ се възможност да подслушва невидимия свят на прислугата.