Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 106

— Да, но защо не е стрелял, ако е бил нападнат? — попита Пол. Пак я зяпаше — със същия студен, безмилостен и пресметлив поглед, който бе видяла на лицето му при първата им среща.

— Не знам — призна Фейт колебливо. — Но има рани отзад на тила, не само по лицето. Смятам, че е бил ударен откъм гърба.

— Някой да е чул карета или кон да наминават през онази нощ? — попита Пол замислено.

— Не — Фейт поклати глава. — Вятърът обаче беше много силен.

— А и може да са спрели на разстояние и пътникът да е дошъл пеша. Или пък е лодка, или да е вървял дотук… — Младежът присви очи. — Тази къща е на края на света. Всеки, стигнал дотук, ще отсъства от дома си поне час или два — и то по нощите. Освен ако убиецът не е и бездруго в дома ти, разбира се.

Фейт кимна полека в отговор на размишленията му. Най-големият шок за нея обаче беше да чуе друг да обсъжда случката е нея така, сякаш идеите ѝ не са абсурдни. Прииска ѝ се да не мразеше Пол Клей.

Изненада и самата себе си, като каза:

— Искам да ми помогнеш.

— Да ти помогна ли? — Пол се изсмя тихичко. — Че защо да го правя?

— Не можем да напуснем този остров, преди да погребат баща ми както е редно — заяви студено Фейт. — А твоят баща праща на майка ми цветя. Колкото по-дълго останем, толкова повече ще се сближават. Случайно да ме искаш за сестра?

Пол я изпепеляваше с поглед и за момент на девойката ѝ се стори, че ще скочи на крака и ще си отиде. Вместо това обаче той заяви:

— Предпочитам жив да ме одерат.

— Тогава ми помогни да намеря убиеца на баща си — заръча му Фейт, — и никога повече няма да ме видиш. Познаваш острова. Можеш да говориш с хората. Можеш да проучиш дали някой не е отсъствал точно онази нощ — и то без разумна причина. Можеш да ходиш където си искаш…

— Имам си уроци! — възрази Пол. — Имам и работа, помагам на баща ми…

— Никой не те затваря в стаята ти е евангелието, нито пък очаква да знае къде си във всеки момент на денонощието — настоя Фейт. — Можеш да ходиш на разходка самичък, както и да говориш с хората по улицата. Не е същото.

Изражението на Пол беше вбесяващо трудно за разчитане. Беше досущ като фотоапарата на баща си, реши момичето. Почти не мигаше и попиваше безмилостно всяка подробност.

— А какво ще спечеля аз от цялата работа? — попита той след продължителна пауза.

Фейт се поколеба, после полека извади медальона си. Вътре държеше отрязан по време на бдението кичур от лесно разпознаваемата тъмнокестенява коса на баща си. Сърцето ѝ се късаше при мисълта да се раздели е него, но се нуждаеше от съюзник. Попита:

— Как ще се държат приятелите ти, когато се върнеш без коса от баща ми? Ще се подиграват ли е теб? Страхливец ли ще те наричат?

Пол се изчерви и Фейт осъзна, че ударът ѝ е улучил в десетката. Внимателно измъкна малката къдрица и я раздели на две. Едната половина пъхна обратно в медальона. Другата протегна между палеца и показалеца си. Подкани младежа:

— Ела си я вземи.

Пол погледна кичура, после Фейт — видимо се разкъсваше от колебания. Помежду им се простираше свещената, неприкосновена дистанция. Накрая той се изправи на крака, приведен смутено, та да не се вижда отдолу. Движението му обезпокои змията, която е тихо съскане се сви на мускулест зигзаг. Пол се стресна и отстъпи крачка — гледка, която изпълни Фейт със същото буйно злорадство, което бе усетила и по време на първия им разговор.