Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 105

Но въпреки това… ето я тук.

— Кой те предизвика? — попита накрая е нотка на превъзходство в гласа.

— Приятелите ми — отвърна Пол безразлично, но тя вече се бе научила да чете между думите му. — Хората разправят, че духът на баща ти скита наоколо…

— Кой? — поиска да знае Фейт. — Кой го разправя?

— Всички, по целия остров.

По целия остров. Лъжата ѝ се беше разпространила далеч по-бързо, отколкото си беше представяла.

— Знаят, че съм помагал да местят тялото за снимката — продължи Пол, — но се обзалагаха, че няма да се върна и пак да го докосна, като наоколо се навърта призракът му. Косата трябваше да бъде доказателство…

— А какво би трябвало да докажат цветята? — попита Фейт, която си спомни зарязаните в зимната градина букети.

Пол позяпа известно време свитите си юмруци — изглеждаше силно притеснен. Накрая призна:

— Баща ми ги прати. Сметна, че може да имате нужда… да освежите дома.

Почти разумен жест, трябваше да признае Фейт. Но все пак Клей пращаше цветя на скорошна вдовица и розовите и жълти цветове не изглеждаха никак траурно. Девойката се зачуди дали съпругата на Клей е от ревнивите. Продължи мисълта си е твърдението:

— Не видях майка ти на погребението.

— Спря да ходи на такива след собственото си — отвърна Пол простичко.

Фейт не можа да измисли мил или дори студен отговор. Щеше да прозвучи фалшиво и сбъркано. Те двамата бяха надскочили любезностите. Вместо това просто не каза нищо.

— Какво прави тук докторът? — попита Пол на свой ред.

— Дойде в ролята си на следовател. Разследва смъртта на баща ми.

Пол си позволи да покаже искрица искрен интерес.

— Каза ли му това, което се опита да ми кажеш и на мен? Че смяташ, че някой е убил…

— Имаш предвид моите фантазии и измислици ли? — отвърна Фейт. — Плод на прегрятото ми въображение, пробудено от твърде много романчета?

— Казала си му! — Пол се ококори и девойката така и не разбра дали е впечатлен, или не ѝ вярва. — И вярваш в тази версия!

— А ти — не — горчиво отвърна Фейт.

— Никой не го харесваше, но чак пък да се стигне до убийство… — Пол присви очи. — Той за малко да окуци приятеля ми и се държеше надменно е всички, а след това се оказа измамник и лицемер до дън душа. Но за такова нещо не се убива човек…

При това описание на баща си Фейт стисна здраво зъби, но зад тях още напираше обяснението, което докторът беше отказал да изслуша. Не успя да го сдържи. В приказването, пък дори и с врага, се криеше опасна радост. Тя накара Фейт да осъзнае в какъв капан е попаднала в собствената си глава. В капана на къщата. На семейство Съндърли.

— Е, все някой го е убил по някаква причина — отряза тя. — Сутринта, преди да умре, са му връчили неподписано писмо. То го разстроило. Не е искал да говори за него. Изгорил го е. После, посред нощ излезе в тъмното. Знам, че отиде на някаква среща. Смятам, че е била предложена именно в онова писмо. Пистолетът му липсваше. Не се е застрелял, значи, щом го е взел със себе си на излизане, носил го е за защита.