Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 58

Изобщо аз бях противник на всички тези корпоративни купони, които „спомагат за формирането на отборен дух и подобряването на взаимното разбирателство“. В действителност те изобщо не спомагаха за нищо. Какво взаимно разбирателство, да му еба майката, можеше да има между хамалина със заплата 500 евро на месец и мен, кретенясалия сноб, който прибира същата сума, но на ден. Към какво точно трябваше да прояви разбиране той? Как аз профуквам три негови месечни заплати за един ден, така ли? За какъв отборен дух би могло да става дума в този колектив от мошеници, идиоти и бездарни лентяи с наполеоновски комплекси? Ако става дума за това как да се обрънза поредния бюджет, по този въпрос отборният дух отдавна вече беше сформиран. Точно както в един хубав мач, всеки отговаряше за своите сектори на терена и не дай си боже да навлезеш в чужда територия. В това отношение цареше пълно взаимно разбирателство.

Лично аз непрекъснато изпадах в ужас от тези общи сборища. Не, само не си мислете, че бях притеснен да не накърня собствената си репутация. В този град вече стотици пъти ме бяха виждали в толкова шибано състояние, че според мен никой не хранеше никакви илюзии по този въпрос. Просто бях подвластен на двуличието, което цареше навсякъде. Много добре разбирах колко ме мразят моите подчинени, но не исках да чувам това, казано от тях на пияна глава в очите ми. Знаете ли, че най-големият процент уволнения стават в дните след служебното честване на Нова година, Осми март и други празници? Разбирате ли накъде бия? Да, да, босовете, които жадуваха да поемат хвърлената ръкавица, имаха навика да правят такива новогодишни подаръци и да разпращат такива лъскави валентинки.

Освен това лично аз се отвращавах от цялата тази показност с подскачането в чували, включването в игрите и слизането на корпоративните богове сред народа. С цялата онази фалшива фамилиарност като липсата на признаци на различия за един ден и други такива. Разказвали са ми, че в съветската армия имало някакъв номер, когато „старшите фуражки“ за един ден ставали „младши“ и изпълнявали всички ритуали на послушание, съответстващи на случая. А на другия ден младшите, които се впускали устремно в играта, съжалявали, че изобщо съществува такъв ден. И тук беше същото. Все още се намираха глупаци, които тупаха по рамото босовете си, и шофьори, които пощипваха гърдите на презрените директорки по маркетинг, с които никой не спеше още от 1995 година насам. И естествено, че още на другия ден подобен отборен дух щеше да бъде оценен по достойнство.