Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 57

Обявиха почивка. Всички излязоха във фоайето. Започнаха лицемерно да се прегръщат и да се поздравяват един друг, а покрай кафе-машината се скупчи тълпа. Всички се разделиха на групички (по регионален и полов признак). Мъжката част се кискаше на вицове с двадесетгодишна давност и чертаеше планове за вечерта. Някой за пореден път предложи да отидат в някакъв си клуб, да си наемат скъпи проститутки и да прекарат нощта в „Балчуг“. Всички дружно кимаха, макар да беше ясно, че всеки от тях щеше да умре за една рубла, а перспективата да профука три стотачки за курва беше от областта на личния героизъм и морално-волевите качества. И в най-добрия случай щяха да си наемат момичета от съседните страни, които изпълняваха дипломатическата си мисия на Ленинградско шосе. И всичко щеше да свърши в хотел „Олимпиец“ или в „Съюз“ сред море от водка, както обикновено постъпваха нашите регионални служители. Прилоша ми от тези смотани чудовища и отидох в кабинета си.

Седях и пушех цигара, когато вратата се отвори и влезе въпросната Наташа/Маша.

— Преча ли ти? — попита тя и ме погледна сладострастно.

— Не, какво говориш, welcome — казах й, стараейки се да бъда колкото се може по-гостоприемен.

— Тук не дават да се пуши, а в твоя кабинет може и аз реших да дойда при теб.

— Да. Другия месец ще махнат и водата от фоайето.

— Защо?

— Ами, защото плащаме много за ремонт и почистване на санитарната техника. Но всъщност ще го направят, защото служителите пият вода с литри, вместо да работят. А пък след като се напият с вода… абе, нали се сещаш…

— Ама, ти сериозно ли говориш? И как живеете тук?

— Наташа — казах и се обърнах към прозореца, — в никакъв случай не бива да се местиш в Москва. Твоят чар е в онази чистота и наивност, която в наше време е останала само у жените от романите на Тургенев. Не бива… не бива да идваш в Москва. Този град ще погълне девственото ти съзнание.

— Това шегичка ли е? Просто не можеш да живееш без вечния си сарказъм. Без тези дълги изречения и подигравки. Не можеш, нали?

— Наташа, за мен вече е късно да променям каквото и да било. Аз съм като капитан на потъващ кораб. Вече няма да мога да спася своя кораб, но поне мога да предупредя другите, че тук има скали.

— Да… — проточи с престорена обида тя. — Виж какво, с някои хора — с Вова от Питер, с Льоша от Краснодар и с момичетата се разбрахме довечера да отидем да поиграем на боулинг. Събрахме се около петнадесетина души. Ти ще дойдеш ли?

— Къде точно?

— В „Портокал“, знаеш ли го?

— Зная го, разбира се, много хубаво място. В колко?

— Към девет часа.

— Супер, разбира се, че ще дойда. Някъде към осем и половина.

— Нали не лъжеш! — попита тя, стана, докосна ме по ръката и продължи: — Непременно да дойдеш, ще те чакам.

„Разбира се, че не лъжа, Наташа. Разбира се, че ще се включа в това ваше развлечение за истински интелектуалци. Ще съблека сакото си и със запретнати ръкави, само по панталони и риза ще търкалям усърдно топката, ще подскачам и ще вдигам ръце нагоре както вероятно правят тези тиквеници — нашите колеги. След това ще се напоркаме и ще идем на караоке. Там ще пеем в хор всички онези идиотски песни от сорта на «Ти си ми една» или «Ех, студ, студ». А след това мъжете ще идат да си наемат курви, а пък ние с теб ще отидем у нас и аз окончателно ще си спечеля репутацията на плейбой за провинциалистки. Само това ми липсва“ — помислих си, докато тя затваряше вратата. След целия този гъзобрък ще имам нужда от една магистралка, но това няма да е магистралата на боулинга, honey.