Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 52

— Старче, просто нямаш представа колко е важен този проект за мен. Каня се да напусна службата си, защото там направо ми е писнало. И за мен това е шанс. Разбираш ли? Шанс да започна друг живот, шанс да работя с ДРУГИ хора, шанс да се променя, разбираш ли? Днес цял ден ходя като напомпан.

— Брато, засега аз нямам намерение да преминавам изцяло в клубния бизнес. Нека да направим така, както ти предложих. Ти ще внесеш сто хиляди, а аз ще внеса петдесет хиляди. И толкова по въпроса. Утре имам заседание и трябва да поспя малко.

— Нали не ми се сърдиш? — погледна ме тъжно Вадим.

— Повярвай ми, в това няма нищо обидно за мен — казах и сложих длан върху ръката му.

— Благодаря ти. — Вадим ме прегърна, целуна ме по бузата и отвори вратата на колата. — Сигурен ли си?

— Аз винаги съм сигурен и наистина те разбирам много добре. Хайде, старче, ще ти се обадя.

Вадим си тръгна, а аз поех към „Лубянка“. И наистина изобщо не му се сърдех. И се радвах, че поне един от нас се измъкваше от тази всекидневна корпоративна рутина. И хубавото настроение потече като масло по тялото ми. Днес денят наистина беше съвършен във всяко отношение.

Заседанието

Но тъй като става дума за мотивацията на персонала, която освен това е нестандартна, пред нас стои задачата без особени разходи на финансови средства да оценим по достойнство труда на служителите…

В Устава на Въоръжените сили има мярка „поощрение“ — фотографиране до развятото бойно знаме на военната част (чл. 19, гл. 2). Всеки човек пази тази снимка като спомен за цял период от живота си. Правим същото и в университета. Така се поражда онова чувство, което е познато на японските туристи — чувството за корпоративен патриотизъм и за принадлежност към общото дело.

От списание „Моето дело/ Магазин“

Беше десет часа на другия ден. Днес в компанията бе насрочено заседание, посветено на изводите от финансовата година. Както в много други компании, при нас финансовата година също беше изместена и свършваше през юли. Макар че разумните обяснения бяха малко, никой не се притесняваше от това. Така беше прието.

Наоколо беше пълно с представители на регионалните структури и филиали и с ръководители на дистрибуторите, които се разхождаха из офиса и разглеждаха богатствата на нашия интериор. Пиеха деликатно кафе и поздравяваха любезно московските служители (особено финансовите директори и хората от счетоводството). И всичко това приличаше на картината „На гости при господаря“. Всички се тълпяха предимно във фоайето, пред залата за преговори и се бояха да продължат по-нататък като ученици преди изпит, но когато им направиха забележка, че пречат на хората, които влизат, и на работата на секретариата, новодошлите влязоха в стаята на отдела за продажби. А част от тях се пръснаха по кабинетите на московските си познати.

След това започна звънене по вътрешните телефони във всички кабинети с молба да дойдат на заседанието, издирваха се отделни личности и настана истинска суетня, свързана с това, че някой от новодошлите беше оставил някъде органайзера си и мобилния си, както и с виковете от секретариата: „Върнахте ли ни чашата, с която пихте кафе?“