Читать «Духless. Повесть о ненастоящем человеке» онлайн - страница 54

шпакловка — 5 чувала;

мазилка — 3 чувала;

боя — 8 литра;

мрежа — 5 метра.

Това сигурно бяха новите компоненти на плана за непрекъсната логистика. Движение на паричните потоци по маршрута „бюджет на компанията — строителен пазар — вила“. Весело си живеехме и по всичко личеше, че през тази година щяхме да напреднем по пътя към построяването на собственото си благополучие.

На всички тук до такава степен не им пукаше за речта на докладчика, че можеше да се измисли някаква нова процедура за обобщаване на изводите, но ние продължавахме да провеждаме тези дни на всеобщо покаяние и скубане на коси и бюджети от централния офис.

Монотонната реч на Некьор постепенно ме приспа. Недоспиването плюс мрачното настроение, което ме обземаше, и неговият скапан английски ми действаха по-добре от валиум. Ако се съдеше по физиономиите на колегите ми, преливащи от искрено покаяние и от някакъв пионерски порив моментално да се захванат с всичко и да го оправят, обвинителната реч наближаваше края си. Отдавна вече не слушах и се ориентирах само по израженията на околните. Обикновено, когато директорът на питерския офис подпираше глава с ръка и в челото му се врязваха четири напречни бръчки, значи годишното заседание стигаше до най-интересната си част. До онази част, заради която всички бяха готови да се самобичуват, да покриват гърбовете си с белези от камшика, да носят телени ризи и изобщо да се нагърбят с всички страдания заради своя залък щастие, заради това ежегодно снизхождение на света във вид на паричен превод в личната ти сметка.

Точно така и стана, нещата бяха стигнали до обявяването на годишните бонуси по подразделения. Некьор седеше и четеше списъка. Докато обявяваше наименованията на отделите или филиалите, той вдигаше очи към човека, който представляваше въпросното подразделение и с пламенен патос назоваваше сумата. В този момент приличаше на генерала, който играеше Георгий Жженов. Спомняте ли си момента, когато той обикаля позициите, простреляни от дулата на танковете на Манщайн, открива една оцеляла група бойци и започва да им раздава награди от кутийките с думите: „Само това мога да направя. Това е всичко, което мога да направя лично“? Липсваха само разбитите танкове и оръдия и труповете на загиналите, иначе щеше да се получи истински „Горещ сняг–2“. С оръдията и танковете наистина имахме проблем, но загинали бойци имаше колкото си щеш. Представих си колко хора сме съсипали или уволнили заради изпълнението на тези прословути ПЛАНОВИ ПОКАЗАТЕЛИ. Колко секретарки, мениджъри по продажбите и оператори бяха изхвърлени по време на тази „царевично-грахова война“ без компенсации и възмездяване на неизползвания отпуск. А за снабдителите, хамалите и шофьорите дори няма да споменавам. Защото тази пехота просто никой не я брои. Предполагах, че просто са ги отписвали като бракувана стока. Или като мостри.