Читать «Долу при платноходката» онлайн - страница 3

— И намериха ли го? — попита мисис Снел.

— Разбира се, че го намериха — отвърна високомерно Сандра. — Ти как я мислиш тая?

— Намериха го в единайсет и четвърт вечерта, посред… февруари, мисля, беше. Нито едно дете в парка. Само апаши и долни типове. Седи си нашият на подиума за оркестъра и си търкаля напред-назад стъклено топче по една цепнатина. Премръзнал до смърт и…

— Велики боже! — възкликна мисис Снел. — И как стана така? Искам да кажа, защо беше избягал?

Бу Бу пусна към стъклото криво колелце дим.

— Следобеда някакво дете в парка дошло при него и му казало: „Много миришеш, момченце.“ Ние поне мислим, че затова не се е прибрал. Но не съм сигурна, мисис Снел. Не мога да си го обясня съвсем.

— Откога прави така? — попита мисис Снел. — Откога бяга, искам да кажа.

— Ами на две години и половина — каза Бу Бу с точността на биограф — беше се скрил под една мивка в мазето на нашата сграда. Чак в пералнята. Наоми, едно момиченце, което той много обичаше, му казала, че има в термоса си червей. Само толкова можахме да измъкнем от него — въздъхна Бу Бу и се отдалечи от прозореца с още неизтърсена цигара. — Ще опитам още веднъж — каза тя вместо довиждане на двете жени.

Те се засмяха.

— Милдред — обърна се Сандра към мисис Снел, все още смеейки се, — ако не скочиш веднага, ще изпуснеш автобуса.

Бу Бу затвори след себе си стъклената врата.

Тя се спря на стръмната полянка пред къщата. Прехвърлило отдавна зенита, следобедното слънце печеше в гърба й. На двеста-двеста и петдесет крачки пред нея синът й Лайънел седеше на кърмата в платноходката на баща си. Със смъкнати платна, привързана чак за другия край на кея, тя се поклащаше точно под прав ъгъл към него. Малко отвъд нея плаваше обърната наопаки, изгубена или зарязана водна ска, но никъде по езерото не се виждаха скутери; водата браздеше само полицейската моторница, упътила се към кея на Лийч. На Бу Бу й беше някак трудно да докара Лайънел във фокус. Слънцето, макар и не много жарко, блестеше така, че правеше всеки далечен образ — момче или лодка — неясен и трептящ. След малко Бу Бу престана да се взира. Тя стъпка по войнишки цигарата си и се отправи към кея.

Беше октомври и от кея не я лъхна онази топлина, която той излъчваше през лятото. Тя тръгна по него, свиркайки си през зъби „Кентъки бейб“. Когато стигна до другия край, клекна на десния ъгъл, при което коленете й изпукаха, и погледна надолу към Лайънел. Той не вдигна глава. Беше само на едно весло разстояние от нея.

— Хей, приятел! — извика тя. — Пират! Мръсно куче! Аз съм пак тук.

Все тъй без да вдига глава, Лайънел изведнъж реши, че трябва да демонстрира моряшките си способности. Той завъртя румпела надясно докрай, после го дръпна рязко към себе си. И през цялото време гледаше надолу.

— Ей, аз съм вицеадмирал Таненбаум — каза Бу Бу. — Идвам на инспекция.

Този път се получи отговор.