Читать «Долу при платноходката» онлайн - страница 2

— Не разбирам как можеш да го пиеш. Аз все още не мога да го докосна.

Сандра гледаше свирепо към отсрещната стена.

— Ох, да си се върна веднъж в града. Мразя това идиотско място, истина ти казвам. — Тя хвърли враждебен поглед на мисис Снел. — Лесно ти е на тебе, ти си живееш тука. Имаш си и познати, и приятели, и всичко. Нищо не те тревожи.

— Ще го изпия, та ако ще да умра — каза мисис Снел, поглеждайки часовника над електрическата печка.

— Питам те аз какво щеше да правиш, ако беше на мое място? — тръсна неочаквано Сандра. — Какво щеше да правиш? Кажи си правичката.

Мисис Снел влезе в този въпрос като в хермелиново палто. Тя веднага остави чая и каза:

— Преди всичко няма да се тревожа от тази история. Освен това ще си потърся друго…

— Но аз не се тревожа — прекъсна я Сандра.

— Знам… Но да ти кажа какво ще направя: ще си намеря…

Летящата врата на столовата се отвори и Бу Бу Таненбаум, стопанката на къщата, влезе в кухнята. Двадесет и пет годишна, тя беше дребничка, почти без ханш, с безцветна четинеста коса, прибрана — без всякакъв стил — зад големите й уши. Носеше панталони до коленете, черен пуловер с висока яка, къси чорапи и спортни обувки. Като не смятаме смешното й име и не особено привлекателния й общ вид, с това завинаги запомнящо се, необикновено проницателно малко лице тя беше поразително момиче. Бу Бу отиде право при хладилника и го отвори. Разкрачила крака, подпряла ръце на коленете, тя затърси нещо с поглед вътре, като си свиреше немелодично през зъби и поклащаше в такт, без да се смущава, задните си части. Сандра и мисис Снел мълчаха. Мисис Снел угаси бавно цигарата си.

— Сандра.

— Да, госпожо.

— Нямаме ли вече кисели краставички? Искам да му занеса една.

— Той ги изяде — отвърна смислено Сандра. — Изяде ги снощи, преди да си легне. Бяха останали само две.

— Нищо, аз ще купя, като отида на гарата. Мислех си да го примамя да излезе от платноходката. — Бу Бу затвори хладилника и отиде да погледне от прозореца към езерото. — Друго нещо трябва ли ни? — попита тя оттам.

— Само хляб.

— Оставила съм ви чека на масата в хола, мисис Снел. Благодаря ви.

— Хубаво — отвърна мисис Снел. — Чувам, че Лайънел пак е избягал — засмя се тя отривисто.

— Така изглежда — каза Бу Бу и мушна ръце в джобовете на панталоните.

— Добре поне, че не е избягал много далече — каза мисис Снел и пак пусна отривист смях.

Бу Бу, която все още стоеше при прозореца, се пообърна така, че да не е съвсем с гръб към двете жени на масата.

— Не, не е — отвърна тя и отмахна назад кичур коса от ухото. После добави съвсем информативно: — Още от двегодишен той редовно си бяга. Но не кой знае къде. Стигал е най-много — в града поне — до Мел в Централния парк. Това е на няколко преки от къщи. А най-близо е бягал до входната врата на нашата сграда. Чакаше там баща си да му каже довиждане.

Двете жени на масата се засмяха.

— Мел е, дето се пързалят с кънки в Ню Йорк — много любезно обясни Сандра на мисис Снел.

— Тогава беше тригодишен. Всъщност това бе миналата година. — Бу Бу извади цигара и кибрит от джоба на панталоните си. Тя запали цигарата, а през това време двете жени живо я наблюдаваха. — Голяма тревога беше. Вдигнахме на крак цялата полиция.