Читать «Долу при платноходката» онлайн - страница 5

Лайънел начаса заби пак поглед надолу.

— Не — отвърна той.

— Защо?

— Така.

— Защо така?

— Защото не искам — каза Лайънел и дръпна рязко румпела за авторитет.

Бу Бу засени дясната страна на лицето си от слънцето.

— Ти ми каза, че вече няма да бягаш. Нали си говорихме и ти каза, че вече е свършено с бягствата. Ти ми обеща.

Отговорът на Лайънел не стигна до нея.

— Какво? — попита тя.

— Не съм обещавал.

— Напротив, обеща. Разбира се, че обеща.

Лайънел отново се зае с управлението на кораба.

— Щом си адмирал, къде ти е флотата?

— Флотата ли? Добре че ме попита — каза Бу Бу и започна да се спуща в платноходката.

— Вън! — заповяда Лайънел, без да стига до пискливост: той продължаваше да гледа надолу. — Никой не може да влиза.

— Никой ли? — Кракът на Бу Бу вече докосваше пода на платноходката, но тя го прибра покорно на кея. — Съвсем никой ли? — Тя пак седна по турски. — А защо?

Лайънел отговори изчерпателно, но и този път недостатъчно силно.

— Какво? — попита Бу Бу.

— Защото не се разрешава.

Бу Бу не сваляше поглед от детето, но цяла една минута не каза нищо.

— Много жалко — рече тя накрая. — На мен така ми се искаше да се кача на твоя кораб. Така ми е мъчно за тебе. Така ми липсваш. По цял ден седя сама в къщата и няма с кого да си поговоря.

Този път Лайънел не обърна румпела. Изучаваше съсредоточено жилките на ръчката.

— Можеш да говориш със Сандра — каза той.

— Сандра си има работа — отвърна Бу Бу. — А пък и не ми се говори със Сандра. Искам да си говоря с тебе. Искам да сляза при теб да си говорим.

— Можеш да говориш и оттам.

— Какво?

— Можеш да говориш и оттам.

— Не, не мога. Разстоянието е много голямо. Трябва да съм по-близо.

Лайънел дръпна румпела.

— Никой не може да влиза тук.

— Какво?

— Никой не може да влиза.

— Добре, ще ми кажеш ли тогава оттам защо бягаш от къщи. И то след като ми обеща, че вече няма.

Близо до задната седалка се търкаляше леководолазна маска. Вместо отговор Лайънел я прихвана между пръстите на десния си крак и с бърз, сръчен замах на крака я изхвърли през борда. Маската потъна мигновено.

— Много хубаво. Чудесно — каза Бу Бу. — Това е маската на чичо ти Уеб. О, той така ще се зарадва. — Тя дръпна от цигарата. — А по-рано тази маска беше на чичо ти Сиймор.

— Не ме интересува.

— Виждам. Виждам, че не те интересува — каза Бу Бу.

Тя държеше някак накриво цигарата между палеца и показалеца и горящият й край почти опираше в един от пръстите. Изведнъж тя се опари и пусна цигарата в езерото. След това извади нещо от джоба — бяло пакетче, голямо колкото колода карти, пристегнато със зелен канап.

— Това е верижка с ключове — каза тя, като усети, че очите на детето са устремени към нея. — Като верижката на тате. Но има много повече ключове от неговата. Тази е с десет ключа.

Лайънел пусна румпела и се наведе напред. Той протегна ръце, готов да лови.

— Ще хвърлиш ли? — каза той. — Кажи?

— По-спокойно, по-спокойно, рожбо. Нужно е да си помисля малко. Би трябвало да я хвърля в езерото.

Лайънел я гледаше с ококорени очи и отворена уста. Сега затвори устата.