Читать «Долу при платноходката» онлайн

Дж. Д. Селинджър

Долу при платноходката

Беше сиромашко лято. Часът минаваше четири. От обед прислужницата Сандра двайсетина пъти бе поглеждала със стисната уста през кухненския прозорец с изглед към езерото. Този път, като се откъсна от прозореца, тя разсеяно развърза и пак върза връзките на престилката си, пристягайки, доколкото бе възможно, огромния си кръст. После се върна при масата и се отпусна с новата си дреха на стола срещу мисис Снел. Свършила с чистенето и гладенето, мисис Снел пиеше обичайната си чаша чай, преди да тръгне за автобусната спирка долу на пътя. Беше сложила вече и шапката си. Същата особена, черна филцова шапка която бе носила не само това лято, но и предишните три лета: при невиждани горещини, при всякакви промени в живота, над десетки маси за гладене, над десетки прахосмукачки — все с нея. Марката „Хети Карнеги“ все още стоеше отвътре, поизбледняла, но — нека се изразим така — несломена.

— Ами! Няма да се тревожа повече — оповести Сандра за пети или шести път, говорейки колкото на себе си, толкова и на мисис Снел. — Реших вече, че няма да се тревожа. За какво?

— Права си — каза мисис Снел. — И аз не бих се тревожила. Истина ти казвам. Подай ми чантата, ако обичаш.

Крайно износената кожена чанта носеше не по-малко внушителна марка от марката на шапката. Сандра успя да я достигне, без да става. Тя я подаде през масата на мисис Снел, която я отвори и извади пакет ментолови цигари и кибрит.

Мисис Снел запали цигара, после поднесе чашата чай до устните си, но тутакси я върна на чинийката.

— Ако не побърза да изстине, ще изпусна автобуса. — Тя погледна Сандра, която бе вперила унил поглед някъде към бакърените съдини, наредени на стената. — Престани да се тревожиш! — каза заповеднически тя. — Какъв смисъл има да се тревожиш? Може да й каже, пък може и да не й каже. Това е. Защо трябва да се тревожиш?

— Не се тревожа — отвърна Сандра. — Ами! За това пък ще взема да се тревожа. Но човек може да се побърка от това хлапе, дето стъпва като котка из къщата. Просто не го чуваш, разбираш ли. Никой не го чува, така стъпва. Ето, онзи ден беля грах — ей тук, на същата тази маса — и за малко не го настъпих по ръката! Беше се напъхало под масата, без да го усетя.

— На твое място не бих се тревожила.

— И трябва да мериш всяка своя дума пред него — каза Сандра. — Може да те подлуди това дете.

— Все още не може да се пие — констатира мисис Снел. — Страшно неприятно… Това, дето трябва да си мериш всяка дума пред него.

— Може да те подлуди. Честна дума. Кажи-речи аз съм се побъркала вече. — Сандра бръсна някакви невидими трохи от скута си и процеди: — Четиригодишно хлапе!

— Но е хубавко — каза мисис Снел. — С тия големи кафяви очи и въобще.

Сандра изпръхтя.

— Носът му ще стане като на бащата. — Тя вдигна своята чаша и отпи, без да се опари. — Не мога да разбера за какво седят тук и целия октомври — възнегодува тя и остави чашата си. — Да ти кажа, никой от тях не се доближава дори до водата вече. Нито тя, нито той, нито детето. Никой. Не излизат повече и с тая шантава лодка. Не мога да разбера за какво си харчат парите още.