Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 8

Пред всяка от пищните сгради имаше голяма градина: алеи, покрити с чакъл и обградени с кипариси, лабиринт от жив плет от чимшир, фонтани, басейни с кристалночиста вода, стотици розови храсти, толкова блестящи, сякаш флуоресцираха. Стиснали в ръка чашки с високо столче, по алеите се шляеха гости на партито и се наслаждаваха на растенията. Радваха се и на собствените си отражения в гладката като огледало вода в басейните.

Двамата с иконома крачехме мълчаливо, като подритвахме камъчета чакъл. Слънцето жарко напичаше и го усещах като топящо се вряло масло. В сянката на най-високия фонтан се бе настанила група неуморни, облечени в униформа музиканти. Броят им беше като на цяла филхармония. Диригентът им, млад и дългокос азиатец, вдигна палката си, а изпълнителите засвириха Бах.

Звукът от цигулките се усилваше от звънтенето на стъкло и ниските басови разговори. Вляво от градините бе вътрешният двор, застлан с плочи и запълнен с кръгли бели маси, засенчени с жълти градински чадъри. В центъра на всяка маса имаше букет от тигров крем, алени ириси и бели карамфили. Тента на жълти и бели райета, достатъчно голяма, за да подслони цирк, засенчваше полиран в бяло бар, обслужван от дузина зализани с брилянтин бармани. На масите седяха около триста души и пиеха. Половината от тях се бяха накачулили около бара. Сервитьори обикаляха с подноси с питиета и сандвичи от пържени хлебчета.

— Да, сър. Мога ли да ви предложа питие, сър?

— Една сода, ако може.

— Извинете ме, сър. — Рамзи ускори крачка, мина пред мен, влезе зад бара и след миг се появи с ледена чаша и жълта ленена салфетка. Връчи ми ги, точно като стигнах до вътрешния двор. — Заповядайте, сър. Още веднъж моля за извинение за неприятностите.

— Няма проблем. Благодаря.

— Бихте ли искали нещо за ядене, сър?

— Точно сега, не.

Той се отдалечи с лек поклон. Останах сам и отпивах от содата, докато наблюдавах внимателно тълпата, за да открия някоя приятелска физиономия.

Познати звуци и интонации.

Глас от миналото.

Казах си, че сигурно си въобразявам. После отново чух гласа и затърсих из тълпата.

Видях я над няколко чифта рамене.

Трус от машината на времето. Опитах се да отместя поглед, не можах.

Шарън, изискана като винаги.

Знаех възрастта й, без да пресмятам. Тридесет и четири. Рожден ден през май. Петнайсети май — колко странно, че го помня все още…

Пристъпих по-близо, за да виждам по-добре: зрелост, но без да се променя красотата.

Лице като изваяно от камео.

Овал, изящни кости, добре очертана челюст. Косата тънка, чуплива, черна и блестяща като хайвер, сресана назад от високото, безупречно чело, посипана върху квадратните рамене. Млечнобяла кожа, недокосната от слънцето. Високи скули, нежно оформени, естествено румени като роза. Малки, прилепнали ушенца, с по една перличка на всяко. Черни вежди, оформящи красиви арки над раздалечените тъмносини очи. Нежен, прав нос, и прекрасно очертани ноздри.