Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 9

Спомних си усещането при допир с нейната кожа… бледа като порцелан, но гореща, винаги гореща. Наклоних се, за да виждам по-добре.

Носеше морскосиня ленена рокля с дължина до коляно, къси ръкави, свободно падаща около тялото. Неуспешен камуфлаж: дрехата не успяваше да прикрие формите на тялото й. Пищни, нежни гърди, тънка талия, богато закръгляне на бедрото към дългите крака и прекрасно оформени глезени. Раменете й бяха плавни бели вретена. Не носеше нито пръстени, нито гривни, а само две малки перлени обички и нежната огърличка също от бисери, които се изкачваха по възвишенията на пазвата й. Сини пантофки със средно високи токчета прибавяха около два сантиметра към нейните сто седемдесет и пет. В едната си ръка държеше синя дамска чантичка. С другата я притискаше.

Нямаше венчална халка.

И какво тогава?

Робин бе до мен и можех само да хвърля бърз поглед.

Или поне така си казах.

Не можех да откъсна поглед от нея.

Тя пък не сваляше очи от един мъж — един от онези лебеди, достатъчно стар, за да й бъде баща. Огромно квадратно бронзово лице, набраздено от дълбоки белези. Тесни, белезникави очи, прическа — канадска ливада, коса с цвят на метални нишки. Добре сложен независимо от възрастта и перфектно преобразен с двуреден син блейзър и сиви памучни панталони.

Прекалено момчешки на вид — един от онези младеещи стари мъже, които населяват най-добрите клубове и курорти и са в състояния да легнат с по-млади жени, без дори да си навлекат присмеха на останалите.

Неин любовник?

Какво ми влиза в работата?

Продължих да наблюдавам. Онова, което привличаше вниманието й, сякаш не бяха любовни чувства. Двамата се бяха усамотили в един ъгъл и тя спореше с него, опитвайки се да го убеди в нещо. Едва движеше устни и се мъчеше да изглежда незаинтересована. Той просто стоеше и слушаше.

Шарън на парти. Нещо не се връзваше. Тя ненавиждаше купоните не по-малко от мен.

Но това преди много време. Хората се променят. Бог ми е свидетел, че това напълно се отнасяше за нея.

Вдигнах чаша към устните си, наблюдавах я как дърпа меката част на ухото си — някои неща си бяха останали постарому. Наведох се повече, блъснах се в хълбока на една дама и бях изгледан строго. Измърморих някакво извинение и се дръпнах. Тълпата пияници бе непробиваема. Проправях си път, като търсех местенце за наблюдаване — достатъчно близко, но безопасно и извън техния взор. Казвах си, че това е само любопитство.

Изведнъж тя обърна глава и ме видя. Поруменя, когато ме позна и устните й се разтвориха. Впихме се един в друг. Сякаш танцувахме.

Танц на терасата. Усамотено гнезденце. Безтегловно, безформено…

Усетих, че съм замаян, сблъсках се с още някого. Пак извинения.

Шарън продължаваше да гледа право в мен. Канадската ливада съзерцаваше в обратна посока, сякаш медитираше.

Оттеглих се по-нататък, тълпата ме погълна и аз се върнах до масата като едва си поемах дъх, стискайки толкова силно чашата, та пръстите ме заболяха.