Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 10

Бях изминал само няколко метра, когато чух някой да ме вика. Не знаех какво да мисля и не забавих крачка.

После гласът стана по-висок и ясен.

— Алекс!

Погледнах през рамо. Морскосиня рокля. Водовъртеж от черна коса. Дълги бели крака, които тичат.

Тя ме настигна, гърдите й се вълнуваха, върху горната й устна имаше перлички пот.

— Алекс! Това наистина си ти. Не мога да повярвам!

— Здравей, Шарън. Как беше? Д-р Уити. Как си?

— Просто добре.

Тя докосна ушенцето си, тръсна глава.

— Не, ти си човек, пред когото не трябва да се преструвам. Не, не бях добре, съвсем не.

Лекотата, с която тя се плъзна към близостта, заличаването без никакво усилие на всичко, което бе станало между нас, възбуди защитните ми сили.

Тя пристъпи по-близо. Помирисах парфюма й — прясно окосена трева и пролетни цветя.

— Съжалявам да го чуя — казах.

— О, Алекс.

Постави два пръста върху китката ми. Остави ги там.

Почувствах топлината й, бях шокиран от прилив на енергия под кръста. Изведнъж бях твърд като камък. И бесен от този факт. Но жив, за пръв път от много време.

— Толкова се радвам да те срещна, Алекс.

Този глас, сладък и нежен. Среднощните очи проблясваха.

— И аз се радвам да те видя.

Стана интимно и емоционално и нямаше нищо общо с безразличието, което целях. Пръстите й изгаряха дупка в китката ми. Освободих се и поставих ръце в джобовете си.

Дори и да бе почувствала, че я отблъсквам, с нищо не го показа. Просто остави ръката си да падне отстрани и продължи да се смее.

— Алекс, толкова е странно, че се срещнахме по този начин — направо невероятно. Мислех да ти се обадя.

— За какво?

Триъгълно връхче на език се показа между устните й и облиза потта, която бях пожелал.

— За някои неща, до които… се бях добрала. Сега не е моментът, но ако можеш да отделиш малко време да поговорим, ще ти бъда много признателна.

— По какви въпроси бихме могли да говорим след всичките тези години?

Усмивката й бе четвърт луна от бяла светлина. Твърде внезапна. Твърде широка.

— Надявах се, че ти няма да се сърдиш след всичките тези години.

— Не се сърдя, Шарън. Просто съм озадачен.

Тя пак задърпа възглавничката на ухото си. Пръстите й полетяха напред и докоснаха бузата ми преди да се отпуснат.

— Ти си добро момче, Делауер. Винаги си бил такъв. Всичко хубаво.

Обърна се, за да си тръгне. Хванах я за ръката и тя спря.

— Шарън, съжалявам, че не ти е потръгнало.

Засмя се и започна да хапе устни.

— Не, наистина не ми върви. Но това не е твой проблем.

Дори и като го изрече, тя дойде по-близко и продължи да се приближава. Дадох си сметка, че я дърпам към мен, но със съвсем лек натиск. Тя се остави да бъде замаяна.

В този миг знаех, че тя ще направи всичко, което поисках. Пасивността й докосна странна струна в душата ми. Съжаление. Благодарност. И най-накрая радостта да бъда необходим.

Тежестта между краката ми ставаше все по-неудържима. Пуснах ръката й.

Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Езикът ми се втурна към зъбите като змия в кафез.

Чужд човек изрече с моя глас: „Ако това означава толкова много за теб, можем да се срещнем и да поговорим“.