Читать «Докато убивам, се надявам» онлайн - страница 6

Последвах дима от изгорелите газове на „Ролс“-а. Само след още двайсет метра се издигаше порта от два еднакви камъка с предупреждението: „Частен път“. Пропускателният пункт бе вграден в каменен зид с височина два и половина метра, завършващ с позлатени орнаменти от ковано желязо. Железните пръти бяха извезани с редуващи се през пет метра секции от асми, английски бръшлян, нар, орлови нокти и глициния. Излишъкът от предпазни мерки трябваше да изглежда като нещо естествено.

Зад оградата имаше сиво-зелено платно — още евкалипти. След около триста метра зеленината ставаше по-рехава, пътят — по-тъмен и хладен. Камъните бяха обрасли с туфи мъх и лишеи. Въздухът миришеше на влага и мента. Птичка цвъртеше срамежливо, но после изведнъж прекъсна песента си.

Пътят се виеше, после стана прав и разкри крайната си точка: каменна арка с височината на кула, запечатана с порта от ковано желязо. Купища коли бяха паркирани и образуваха двойна редица от хром и лак.

Когато доближих, успях да видя, че разделението бе съвсем целенасочено: бляскави, луксозни лимузини от едната страна и скромни комбита и други плебейски коли от другата. Върхът на тази изложба на возила от сънищата бе „Мерцедес“ купе, един от онези съвременни шедьоври с форсиран двигател, предпазни брони и спойлери, позлатени лайстни и блестяща табелка, на която пишеше „РРК PHD“.

Лакеи с червени сака се щураха като подгонени бълхи около новопристигащите автомобили, затръшваха оставените отворени врати и пъхаха по джобовете си ключовете. Проправих си път към входната врата и открих, че е заключена. От едната й страна имаше домофон. До него бе кодовото табло с бутони, ключалка и телефон.

Един от червените жакети ме забеляза, протегна длан и каза: „Ключове“.

— Няма такива. Дойдох пеша.

Очите му се присвиха. В ръката му имаше огромен ключ, закачен с верижка на правоъгълна дървена табелка. На нея пишеше „Входна врата“.

— Ние извършваме паркирането — продължи да настоява той.

Бе мургав, слаб, с кръгло лице, рехава брадичка и говореше със средиземноморски акцент. Китката му се разлюля.

— Нямам кола — отвърнах. — Вървях пеша.

Лицето му остана непроницаемо. Наложи се с пръсти да му покажа ходене.

Той се обърна към друг прислужник — ниско момче с тъмна кожа и му прошепна нещо. И двамата се вторачиха в мен.

Погледнах към върха на вратата и видях златни букви: „СКАЙЛАРК“.

— Нали това е домът на г-жа Блелък?

Никакъв отговор.

— Университетското парти? Доктор Круз?

Брадаткото изруга и изприпка към един „Кадилак“ — сив металик. Чернокожото момче пристъпи напред.

— Имате ли покана, сър?

— Не. Нужна ли ми е такава?

— Ами-и-и.

Усмихна се, но изглежда усилено мислеше.

— Хем нямате кола, хем нямате покана.

— Не знаех, че е необходимо да си нося и двете.

Той цъкна с език.

— Нужна ли е кола като гаранция?

Усмивката изчезна.

— Дошъл сте пеша?

— Точно така.

— А къде живеете?

— Не далече оттук.

— Съсед?

— Поканен гост. Казвам се Алекс Делауер. Доктор Делауер.