Читать «Дистанционно училище» онлайн - страница 2

— О да, струва ми се, че зная — отвърна гласът на Волтхайм, — нашето училище с дистанционно обучение би било превъзходно учебно заведение.

— Училище с дистанционно обучение ли? Защо ме гледате така — така странно, колега? Само съм малко изморен, но моля, седнете!

— Зная добре, че учебният ви час веднага ще започне, ала се надявам да не ви смущавам.

— Днес ли? Мене? Не, естествено, не. Чувствувам се така особено, имам навярно леко главоболие. А какъв ден сме днес?

— Осми юли, хиляда деветстотин деветдесет и девета година, господин природен инспектор.

— Така, така — съвсем правилно. Хм! Само си помислих току-що — природен инспектор, — ама вие все да се шегувате.

— Че такова си е званието ви като дистанционен преподавател по география в двеста и единадесета реална телефонна гимназия. Но не чувате ли? Звъни се. Учениците вече се включиха в мрежата. Можете да започвате.

Фристер се помъчи да погледне колегата си в очите, но чертите се размиха пред погледа му. Той долови тихо, мелодично жужене, без да може да си обясни откъде идва. „Сигурно е някоя остроумна шега на Волтхайм — реши той. — Е, добре, не искам да му преча. Ще видим какво си е наумил.“ И като се смееше, добави:

— Скъпи колега, та аз съвсем не съм подготвен и въобще не зная какво имате предвид с дистанционното училище.

— О, моля ви, господин природен инспектор — ясно чу той Волтхайм отново да приказва, — сега вие искате да ме вземете на подбив. И без това още вчера записахте лекцията си за днес на фонографа. А за дистанционното училище написахте брошура още през хиляда деветстотин седемдесет и седма година. Спомняте си, нали?

— Наистина не съм в състояние да го направя.

Волтхайм се изсмя недвусмислено.

— Е, тогава внимавайте! — предупреди го той. — Виждате ли отсреща на стената своеобразната картинна галерия?

Фристер погледна нататък. Бе твърде изненадан. Действително, на стената, където друг път се възправяше етажерка с книги, имаше около трийсетина правоъгълни рамки. Ала картините в тях бяха живи. Млади хора между шестнадесет и деветнадесет години се бяха излегнали в удобни пози, всеки в отделно кресло. И наистина — това си бяха неговите деветокласници, макар и в необичайни дрехи. Това бе неговият отличник, чиято ниско подстригана глава едва се подаваше иззад вестника. А Майер дори пушеше спокойно пурата си. Други дъвчеха закуската си.

— Ще ми се наистина да вярвам, че там виждам моите ученици — предпазливо рече Фристер. — Много интересно! Да знаех само какво значи това? Да не би действително да съм имал един век отпуск? Приемете, че е така, колега, и ми говорете, сякаш живеем днес фактически в хиляда деветстотин деветдесет и девета година, а аз съм загубил за момент паметта си.

— С голямо удоволствие, господин природен инспектор, щом това ви харесва. Тези младежи съставляват без съмнение последния клас на двеста и единадесета реална гимназия с дистанционно обучение. В действителност те не се намират в класна стая, а повечето от тях седят в собствените си домове точно така, както и вие самият. Само когато родителите нямат нужните средства да поберат вкъщи цялата апаратура за дистанционно обучение, учениците посещават обзаведените за тази цел обществени места. Младите хора живеят, както знаете, в най-различни селища на родината ни, тъй като мрежата за дистанционно обучение се разпростира върху хиляда и повече километра.