Читать «Дистанционно училище» онлайн

Курд Ласвиц

Дистанционно училище

„Пътят до вкъщи все пак е дълъг — през такива горещи дни това се усеща. Струва ми се, че съм уморен. Но малко Движение ще ми подействува, разбира се, добре.“

Така си мислеше професор Фристер, когато след привършилите четири учебни часа се връщаше от гимназията у дома. Бе се настанил удобно в работния си кабинет. Седеше на писалището, подпираше главата си с ръце и прибираше от челото си бялата, от бързото ходене все още влажна коса.

„До обеда има още точно един час. И тъй — какво да правя? Да поработя естествено. Тук лежат две големи купчини сини тетрадки, работи на деветокласници, поправки, които трябва да бъдат направени. Сега обаче няма да стане! Разбира се, много е интересно да извеждаш’ всяка година ново поколение, все нови индивиди на пътя на духовното развитие! Каква прекрасна задача — да вдъхваш за двадесет и осми път все нови сили на един и същ учебен материал! Жалко само, че индивидите малко прекалено се повтарят! Зная съвсем точно какво е написано в тетрадките. Това са все същите грешки. Крайно поучително за статистика как при всички тях се налага все същият закон на човешката заблуда в нейното развитие — крайно интересно! Но сега, сега все пак съм малко преуморен.“

Фристер посегна към един куп ръкописи, които съдържаха собствените му изследвания върху хода на всекидневните температурни криви — изключително важни по въпроса с ваканцията, обявявана по време на жега, — и се задълбочи в тях. Там имаше едно трудно място, което все още не бе преодолял. Наистина знаеше пътя, по който трябва да тръгне, ала изчисленията — те изискваха много месеци труд, — откъде да вземе той това време?

Топна писалката, направи една бележка, пак остави писалката и наново подпря глава.

„Така вече би станало — помисли си той, — само че за такава работа човек би трябвало да е бодър. Но кога? Четирите часа, многото приказки, внимаването и ядовете за все същите глупости, и пътят. Общо взето, в учебната техника сме все пак още много назад. Дали не би трябвало в такъв случай да се измисли нещо по-добро от тази стара практика, учители и ученици да се събират в клас и… Е, да, разбира се, това е идеална задача… междувременно хабят се все пак много сили и — и малко уморява. Смятам, че развитието на техниката би могло да потърси по-икономичен път.“

Фристер се облегна на стола и затвори за малко очи.

„Да — продължи мисълта си той, — колко състрадателно ще гледат след сто или двеста години на нашия остарял, прахосващ сили метод! Младежи, чието чувство за отговорност е попило в плътта и кръвта им, учители, които използуват най-модерна техника, никакви извинения, никакви опити за измама, никакви детинщини, никакви погрешни действия, никакво претоварване — идеални порядки! Защо ли не мога дотогава — може би — да си взема отпуск? Странно, че още никога не ми е хрумвало — много странно, — трябва все пак някога да попитам… Не се ли почука току-що?“

— Ах, това сте вие, колега Волтхайм, та това е много мило! Тъкмо си мислех за вас. Вие сте човекът на изобретенията. Не знаете ли някое изобретение, което — как да кажа? — модернизира, опростява обучението… хм…