Читать «Дистанционно училище» онлайн - страница 6

„Емиле, искаш ли да ядеш довечера изкуствени аспержи? Не са скъпи“ — запита тънък женски глас, който на това място от лекцията внезапно се вмъкна между думите на оратора.

Оглушителният смях на всички ученици приветствува това прекъсване. Възмутен, Фристер поиска обяснение от Волтхайм:

— Какво беше това?

Волтхайм също се усмихваше.

— Изглежда, вчера — поясни той — тъкмо по време на подготовката ви за урока госпожа съпругата ви е влязла с този въпрос и фонографът, разбира се, вярно е възпроизвел думите.

— Но, скъпи колега, та това е доста неприятна страна на вашето дистанционно училище…

— Виждате ли, то си има също своите добри страни. Този пристъп на смях толкова напрегна учениците, че осем клапи паднаха. Тези ученици са преуморени. Още трима и трябва да приключите занятията.

— О, би ми било наистина, добре дошло, защото самият аз — както, струва ми се, вече ви казах — съм малко изтощен. Но я чуйте, какво е пък това, този тържествен звънец?

— Това е знак от директора, че желае да говори с вас.

Действително сега Фристер ясно долови непознат глас:

— Извинете, уважаеми господин природен инспектор, че ви притеснявам, но току-що научавам, че колегата Брехбергер се е блъснал с въздушния си велосипед в един комин и се е поизплашил. Бъдете така добър да го заместите през следващия час.

— О, с голямо удоволствие…

Директорът пак звънна на тръгване.

— А сега с какво да се захвана, добри ми Волтхайм — завайка се Фристер, — останалите ученици изглеждат още съвсем бодри, а към фонографа не смея да посегна вече.

— Накарайте ги да повторят.

Фристер отново се обърна към класа:

— А сега ми повторете какво казах.

Той видя как всички ученици почти едновременно включват фонографите си, на които бяха записали лекцията. Апаратите бръмнаха. Казаните от две дузини фонографи думи се занизаха в нестроен хор покрай ушите му, все по-бързо и по-бързо бръмчаха и бучаха, той почувствува как му се завива свят сред тази оглушителна гълчава, изстена, посегна към главата си и изведнъж стана тихо, съвсем тихо.

„Аха, мозъчната превръзка! — досети се той. — Сигурно съм прекалено уморен, затова занятията прекъснаха от само себе си — изключен съм. Слава богу!“

В този момент той внезапно подскочи. Рамката пред него бе изчезнала. Старите му книги пак си стояха там.

— Но кажете все пак какво е това, колега Волтхайм? Колегата Волтхайм стоеше до него и казваше:

— Извинявайте много, господин професор — дано не съм ви събудил. Когато влязох, вие така сладко спяхте, че аз съвсем тихо седнах тук на дивана, за да не ви безпокоя.

— Така, така, спал ли съм? Въпреки това ви чух да идвате! Представете си, сънувах нещо странно. Петдесет хиляди марки заплата! Ала накрая трябваше да замествам един колега…

— Да, за съжаление това е вярно, затова дойдох тук — колегата Третер…

— Какво говорите! Кога?

— Утре сутринта в осем часа.

— В клас?

— Че къде другаде?

— Помислих си, че в дистанционното училище. Учудвате ли се? Да, ако знаехте! Имах сто години отпуск! Е, седнете, колега. Значи утре? Това ме устройва, защото днес наистина съм малко напрегнат.