Читать «Директивата» онлайн - страница 10

Той ми липсваше. Никой не го познаваше така добре като мен. Въпреки всичките си недостатъци Джак се беше грижил за мен, когато баща ми отиде в затвора. С Ани имахме страхотни приятели, но в миналото ми имаше време, за което не можех да говоря с тях. Нуждаех се от човек, пред когото мога да се отпусна и да се шегувам за отминалите дни. Трябваше да изпускам парата, без да правя глупости като например играта на измама „Познай картата“ в Ню Йорк. Все още имах охлузване на гръдния си кош. Щом хора като Лорънс Кларк използваха миналото ми срещу мен, защо да си правя труда да го крия? Сега Джак се беше върнал в града. Можех да използвам сватбата, за да се съберем всичките отново. След Ню Йорк му се обадих да се срещнем и след няколко неловки съобщения и обаждания решихме да вечеряме заедно.

Когато потърсих адреса му близо до парка „Тахома“, досами границата с Дистрикт, картата в „Гугъл“ показа празно място и някаква жена, която бута количка, пълна с боклуци. Докато се приближавах към дома му, минах покрай автомобилен сервиз, заложни къщи и църква. Това беше всичко, което си бях представял за срещата ни. Беше грешка. Джак сигурно все още се занимаваше с измами. Въпреки че бях взел правилното решение какво да занеса за вечерята.

Завих зад ъгъла. След няколко пресечки кварталът се промени. Магазините за алкохол се превърнаха във винопродавници, автомобилите станаха по-скъпи и после се озовах пред редица нови градски къщи, „Започвайки през 60-те“, както обясняваше един плакат.

Снимката на пустеещия парцел сигурно беше стара, отпреди да започне застрояването. И вехтошарката отдавна я нямаше. Сега беше заменена от млада майка с клин за йога, която буташе двойна количка за близнаци с размера на машина за почистване на ледени пързалки.

Джак живееше на номер 108 — триетажна къща на ъгъла, най-хубавото място в квартала. Докато се качвах по стъпалата, аз се запитах как брат ми се е сдобил с този недвижим имот. Красивата леха с невени отпред ме изнерви много повече за заниманията на Джак, отколкото ако го бях намерил да живее на пустеещ парцел.

Натиснах звънеца.

Трийсетина секунди по-късно вратата отвори мъж, когото едва познах. Кестенявата му коса беше подстригана късо, леко прошарена на слепоочията. Той се усмихна, показвайки хлътнали бузи и челюст на всеотдаен бегач. Беше със спортен елек, памучен панталон и нови тъмносиви обувки „Ню Баланс“ за сто и трийсет долара. Това не беше братът, когото познавах. Стилът на Джак беше всичко да е за еднократна употреба. Този човек изглеждаше непретенциозен, достоен и заможен.

— Не трябваше да носиш нищо — каза той, взе торбата с алкохола и ме поведе към трапезарията. — Но благодаря.