Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 158
Джак Ванс
Кауч го гледаше със страхопочитание и недоверие.
— Ама ти наистина ли смяташ, че би могъл да спечелиш пари от надпреварата със змиорки?!
— Стига съдържателят да ни изплати честно и почтено печалбата.
— Не се притеснявай за това — увери го Кауч. — Ще плати, само да има спечелили. И като стана дума за пари, как смяташ да делим?
— Половината за мен, другата половина за теб и твоите двама довереници.
Кауч прехапа устни.
— Долавям известно неравноправие. Планът е общ, а единият от нас ще вземе три пъти повече от другите.
— Така е — кимна Рейт. — Но в противен случай другите няма да получат съвсем нищичко.
— Разбрах намека — кимна Кауч. — Смятай, че сме се уговорили.
Те се върнаха в кафенето. Рейт се огледа, но Зап-210 не се виждаше никаква.
— Трябва да потърся моята спътница — каза той на Кауч. — Предполагам, че ме чака в странноприемницата.
Зафатранецът се поклони любезно и Рейт отиде в „Щастливият моряк“, но и там от Зап-210 нямаше следа. След като разпита съдържателя, узна, че девойката е идвала и малко след това излязла наново, без да спомене какви са й намеренията.
Рейт излезе навън и огледа крайбрежната улица в двете посоки. Вдясно носачи с избелели, някога червени фустанели и кожени нараменници разтоварваха един пощенски кораб, вляво се вихреше пазарната суматоха.
Не биваше да я оставям сама, укори се той, особено в настроението, в което беше тази сутрин. Беше приел, че се е успокоила и привикнала с новото си положение, и нито за миг не се бе усъмнил в душевното й равновесие. Рейт се проклинаше за своята недалновидност и егоцентричност. Момичето несъмнено преживяваше драматични промени — както физически, така и емоционални. Рейт се върна в кафенето. Кауч го посрещна със загрижен поглед.
— Имаш умислен вид.
— Момичето, което ме придружаваше — не мога да я открия никъде.
— Ба! — изсумтя Кауч. — Всички си приличат. Сигурно е отишла на пазара да си купи някое украшение.
— Не — поклати глава Рейт. — Тя няма никакви пари, нито какъвто ида било опит в този свят. Освен ако… — прехапа устни и насочи поглед към хълмовете, където пътят извиваше покрай замъка на вампирите. Възможно ли бе да е решила да се върне в Убежищата? Изведнъж му хрумна друга мисъл. Гжиндра! Тялото му се вцепени от ужас. Рейт повика сервитьорчето. — Тази сутрин закусвах с една млада госпожица. Спомняш ли си я?
— Да, не носеше ли оранжев тюрбан, каквито имат хедайханците?
— Именно. Да си я виждал след това?
— Ами да. Седеше на онази маса, беше си завързала шафрана на съблазънта и разговаряше с шампиона Отайли. Пиха по чаша вино, после си тръгнаха.
— Тръгнала е с него по своя воля? — учуди се Рейт.
Момчето повдигна равнодушно рамене.
— Носеше шафран, не изрази несъгласие, освен това се облягаше на ръката му, предполагам, че е било заради изпития алкохол.
— Къде отидоха?
Ново повдигане на рамене.
— Къщата на Отайли не е далеч, вероятно са се отправили нататък.