Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 156

Девойката прекоси крайбрежната улица и се върна в кафенето, готова да погледне Рейт с нови очи. Още не знаеше какво ще му каже, може би беше най-добре да се настани мълчаливо на мястото си и да го прониже със сърдит поглед… Ала от Рейт нямаше и следа. Изведнъж я завладя неудържим страх. Дали не се бе възползвал от тази възможност, за да избяга, да се отърве от нея? Заля я огромна вълна от чувства, искаше й се да извика: „Адам Рейт! Адам Рейт!“ Не можеше да повярва, че увереността и спокойствието, които бе изпитвала в неговата компания толкова дълго време, се бяха стопили в миг. Завъртя се и понечи да излезе от кафенето, но се блъсна в едър мъжага, облечен с панталони от сивкава кожа, широка бяла риза и сърмена жилетка. Миниатюрната черна шапчица на главата му се килна при сблъсъка им, той я улови за раменете здраво и я попита:

— Ей, къде си се разбързала толкова?

— Никъде — измънка Зап-210. — Търсех един човек.

— Но намери мен, което си е почти чист късмет. Ела, още не съм си изпил сутрешното вино. След това ще обсъдим какво да правим двамата.

Зап-210 застина, парализирана от страх и нерешителност. Опита да се освободи от лапите на мъжагата, но той само я стисна по-здраво. Момичето трепна от болка.

— Тръгвай — изръмжа мъжът. Дръпна я и тя го последва, препъвайки се, към близкото сепаре.

Мъжът махна с ръка и в миг на масата бяха поднесени кана с вино и чиния с пържени рибени хапки.

— Яж — подкани я той. — Пий! Не се скъпя за никого, било да го черпя с вино, било с юмруци. Но преди да продължим, каква ти е тарифата? Някои от твоите колежки, знаейки, че си имат работа не с кого да било, а с Отайли, са се опитвали да ме оскубят — за тяхно неудоволствие, бих добавил. И така — колко вземаш?

— За какво? — прошепна Зап-210.

Отайли се изцъкли от изненада.

— Странна птица си ти. От коя раса си? Твърде си бледничка за танг и прекалено стройна за сив.

Зап-210 сведе очи. Сръбна от виното и се огледа отчаяно за Рейт.

— Брей, че си срамежлива! — изпръхтя развеселено Отайли. — И какви фини маниери!

Той започна да се храни. Зап-210 отново опита да се измъкне.

— Сядай! — скастри я Отайли. Тя побърза да се отпусне на стола. — Пий!

Тя отпи от виното, което се оказа по-силно от всичко, което бе опитвала досега.

— Така е по-добре — кимна Отайли. — Сега вече се разбираме.

— Не — поклати глава Зап-210. — Не се разбираме. Не желая да седя с теб! Какво искаш всъщност?

Отайли отново я изгледа учудено.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че не. Освен ако… да не искаш това?

Отайли се захили.

— Точно това имам предвид и разни други неща.

— Но… аз не знам нищо за тези неща. И не искам да ги уча.