Читать «Дирдирите. Пнумите» онлайн - страница 157

Отайли приключи с рибата.

— Девица, издокарана с шарф. За такава ли се представяш?

— Не разбирам за какво говориш… трябва да си вървя… да намеря Адам Рейт.

— Намери мен, което, както вече ти казах, е по-добре. Пийни винце и се отпусни. Обещавам ти, че ще запомниш днешния ден до края на живота си — Отайли напълни отново чашите. — Аз също ще пийна, за да се повеселим заедно. Да си призная, всичко това взе да ме възбужда!

Рейт и Кауч вървяха през пазара, където продавачите на риба привличаха вниманието към стоката си с чудати напевни подвиквания.

— Пеят ли? — попита Рейт.

— Не — отвърна Кауч, — с тези крясъци само се мъчат да заинтригуват купувачите. Тангите нямат никакъв музикален слух. Но чуй ги само, как се стараят да се надвикват едни други — истинска какофония!

Рейт намираше шума за дразнещ.

— Обзалагам се, че ще дойде време, когато бъдещите социални антрополози ще се опитват да изучават и каталогизират подобни крясъци. Ала за момента далеч повече ме интересува надпреварата със змиорки.

— Не се и съмнявам — кимна Кауч. — Макар че, както вече ти казах, още не са започнали.

Те прекосиха площада и спряха при празния канал с двата аквариума. Рейт погледна към стената, над която се виждаше короната на стара полуизсъхнала псила.

— Бих искал да надзърна от другата страна — рече той.

— Ами направи го — подкани го Кауч. — Но не сме ли тук, за да изучаваме невидимата енергия, командваща змиорките?

— Тъкмо затова — кимна Рейт. — Ей там, при сергията за амулети има малка вратичка. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — засмя се Кауч. — Винаги съм готов да науча нещо ново.

Те тръгнаха покрай старинната ограда, която в далечното минало е била облицована с кафяви и бели плочки, но сега повечето бяха изпопадали и отдолу се подаваше кирпичена стена. Двамата минаха през вратата и се озоваха в Стария град на Урманк — квартал с порутени къщурки от тухли, камъни и дървени трупи. Някои бяха изоставени, други в процес на възстановяване — един постоянен цикъл на разпад и обновление, в който всяка тухла, камък или дърво се използваха многократно от редуващите се обитатели. От вратите и прозорците надзъртаха дрипаво облечени танги и едроглави сиви, нетърпима смрад изпълваше въздуха.

Зад къщите имаше огромно бунище, обрасло с яркочервени шубраци. Рейт забеляза псилата, която бе видял от пазара — стърчеше съвсем близо до стената, надвесена над барака с тухлени стени. Вратата бе от масивно дърво, обковано с желязо, и бе оборудвана с як, железен катинар. Бараката се опираше плътно в стената.

Рейт огледа района, който бе почти пуст, ако се изключеха няколко голи дечица, шляпащи в локва с жълтеникава слуз. Той се приближи към бараката. Катинарът, халките и пантите бяха от масивно желязо. Нямаше прозорци, единственият отвор бе този на вратата. Рейт отстъпи назад.

— Видяхме достатъчно — промърмори той.

— Наистина? — Кауч погледна с любопитство към бараката. — Не виждам нищо интересно. Мислиш ли, че има някаква връзка с надпреварата?

— Разбира се — те тръгнаха обратно между къщурките. — Бихме могли да се справим и сами, но ако разполагаме поне с двама души, на които да разчитаме, нещата ще бъдат по-сигурни.