Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 45
Роман Димитров
— Сега вие вече не знаете всичко…
— Да, а каквото можем, го могат и други. Не от най-добрите и свестните.
Притежаваме сили и вълшебства, магическа мощ, но хората — както вуйчо ти — също ги постигат. Мятат светкавици като Перун, провиждат като Влас, грижат се за добитък, жито, втасване, светлина, дъжд — като Даждбог, коват мечове, палешници, сърпове като Сварога, дръзват — и променят — жребия на света като него, кормят рибата на живота като Мора, чуват занапред като мен — също както и снаха ти Вишна… И още много… Сега живеем в много светове, всеки дърпа към своя. А и към себе си. Ти това се питаш и чак тук на небесата ти се казва нещо толкова просто. Трябвало да срещнеш Дебела Мокра, преди да станеш Газен Перко…
Вярно казва дядо Даждбог: важно е добро или зло ще плисне, то ясно, но още и още по-важно е — кога ще плисне, а това наистина и боговете не го знаят. Ето какво ти трябва Перо.
— Мокро, аз хора искам… Искам да съм сред хора, знам как да разговарям с тях! Не искам да спасявам и да ме спасяват, искам да знам защо се случват всички неща.
— Знам, чувам го в главата ти, Перо… Искаш го, но е проклетѝя голяма…
— Ти защо си тук? Защо ми даваш ум и ми помагаш?
— Самотно ми е тук, а ти си от моите места. И… познаваш добре Влас… макар повече като катерица само, ха-ха! Затова съм тук, че човек иска ли да си стигне съдбата, трябва да поседи и да я почака малко. Съдбата най-сетне ще го завари. Па после оръжия да маха, градове да строи, да обяздва коне и да разчиства сечища… Ех, ако чака съдбата си, където трябва. Ха-ха… Ха сега ти кажи, защо се правиш на несвестен, та майка ти побеля от грижи?
— Защото искам сам да разбера всичко.
— Перо, и с питане може! Едно време, когато всички хора и животни са можели да си говорят, казвали, че с питане — и до другия край на гората ще стигнеш!
— Питах Радота, питах баща ми, питах Влас — те ми казват: „Пази се, момче!“.
Майка ми ми каза, че и Пеещият пял: „Пазете Перо!“. Защо? Недостойно ли е да се умре дори?
— Ама че бързаш, Перо! Не можеш ли по-спокойно?
— Вече не мога. Ти не знаеш какво е да си под земята…
— Не знам. Но и на небето не е сладко, Перо! Нигде няма без някоя цепнатина… Само в морето няма, ха-ха! Там пък, вместо цепнатини да хлътват, вълни се дигат! Помислено е за всичко!
— Тогава защо сме се разделили на дървета, животни, хора, богове? Защо не сме се държали заедно?
— Защото „едното“ е станало в нашите времена по-важно от „всичкото“, затова!
Двамата започнахме да се смеем! Месата на Мокра скачаха и се друсаха. Не можехме да се спрем. Чувствахме двамата — станахме приятели за цял живот, за вечното винаги. Нищо не можеше да ме уплаши вече!
— Сега с кого да се бия, кого да победя, къде да ида?! Дай съвет!
— Слушай, Перо, на времето имаше един юнак над юнаците, толкова юнак, че дето стъпеше, кладенец ставаше! Тук стъпи, там стъпи, накрая онова царство стана на решето! Иначе воин чутовен, юначества велики, добрини безброй! Змейовете ги скубеше от земята като репи, завърти ги, хвърли ги през девет земи в десета, песни му вадеха! Това добре, ама ти нива с шейсет кладенеца можеш ли да работиш? Е, накрая една вейница го омая и приспа… Мен ми е жал за него, спи сега в онази пещера, но пък се беше пръкнал много голям за нас…