Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 43

Ей на кораба се отпуснахме, да видиш, братко мой, ако не знаеш море какво е, да ти кажа, че е люлка голяма до края на взора ти, че те мами със синило-зеленило, че те лъже сладко с тихи дни, с кротки вирове, с бавни въртопи… Ветрец ни духна, отпуснахме се… Ей ти го момчето, всичко взело, всичко носи. Викнах капитана да му кажа:

— Корабът си е твоя земя дъсчена-платнена-веслена, тук ти командваш нас, кормило, ветрове, посоки. Дори на боговете не се подчиняваш ти тук, а на ясните звезди само.

Затова свободно слушай и запомняй! Ей тази булка, снаха ми, на име Вишна, даде половината си живот на мъжа си — ей този мой син Страшимир, от оня свят го върна, жив го направи, от Мора го отмъкна, в кльощавия задник я ритна!

Затова, братко мой, да запомниш ти знака, да знаят всички, че ето как ще си носи вече косата Вишна — на път по средата на главата. Така ще се помни-знае, че едната половина е нейният живот, а другата половина — неговия живот! Запомни ли?

— Запомних господарю, Раджиха честити, това как да не го запомниш…

— Сега запомни, че ей на, поръчах от града да купи твоето момче пурпурен пояс, дето го шарят от морските животни, с него ще се запаше моят син Страшимир, да се знае, че половината му живот си е негов, а половината — от жена му Вишна, ето тази тука! Запомни ли?

— Запомних, Раджиха, такова нещо се помни във вечното винаги!

— Ще свидетелстваш ли за това в трите свята и в седемте небеса, капитане?

— Ще свидетелствам, та ако ще би свят да не остане, небе да не оцелее, зарязвам го на рабоша на живота си!

— Ти си тук най-старият, а най-млад кой е? — както и предполагах, онова момче избутаха. — Ти чу ли какво казах? Я повтори, бръмбар такъв!

— Чух и запомних, Радота, че си най-щастливият баща на световете! Затова всичкото вино, дето купих, е само от най-хубавото! Признавам си, друго се канех да купя, че и аз да поспечеля, но чух за какво ще се изпие…

Всички се засмяхме. И той стана свидетел, пък се надявах, като най-млад — думата му най-далеч да стигне…

Страшко го тупна по гърба, Друда дари него и всички, покани да седнем да се почерпим. Грееше, както когато беше млада мома моята красавица Друда, та се наведох на ухото й:

— Какво дете си ми родила, Друдо! Да бяхме сега у дома край нашия балван, щях да го моля още деца да ни прати… — Друда се засмя, както едно време се смееше, щом ме видеше.

— Наша Вишна ни спасява, ха сега балван ще ни дарява… Радота, Радота, трябваше друг да си взема, дето по̀ ги разбира тези неща…

Ех, жена или бог да наддумаш или не обидиш — все трудни работи…

— Вишно, щерко, ти не само Страшо с живот дари, ами и нас с майка ти Друда с по още един! На живо и на здраво пия за името ти! Страшо, сине, с такава жена свят няма да ти се опре! На живо и на здраво!

Вишна отвърна:

— Татко Радота, майко Друдо, казвах си аз в моето село, най-далечно и най-малко на света, а аз най-малка в него, че не мога да съм щастлива, защото само сънищата ми бяха просторни, разстилаха се по света като облаци, като придошли реки, и само като се люлеех на моята люлка, виждах още мъничко кръгозор. Затова обичах да се люлея на нея и да крещя: „От земята — до небето! От небето — до земята!“. Но после излезе Страшо от сънищата ми и дойде при мен, разбрах, че светът се мери не с големина, а с това, ти колко надалече можеш да отплуваш! Двама със Страшо толкова надалече стигаме, че да бях котка с девет живота, и тях всичките му бих дала… На живо, на здраво!