Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 46
Роман Димитров
Друг пък искаше света да обърне и освободи! Ех, майко мила, този пък в огъня стъпваше, в дън морята гмурваше, до тук в небесата хвръкваше — но той пък гърбав-хърбав, като охлюв пъргав! Него ходеха да го спасяват, че все се хвърляше в най-страшните битки… Смях с него, горкия…
Затова за такива като тези двамцата казват хората на шега „От Куко и Пипе — полза голяма, а печалба няма!“.
Много още съм видяла, много нещо съм разбрала — казвам ти, Перо, внимавай да не станеш като тях и да останеш за смях. Ти за друго си роден, друго искаш…
— Хубаво ми говориш, Мокро…
— Сладкодумна съм, ако и дебеличка-налятичка! Та къде си се забързал да сечеш-колиш, Перо! На юнащина Куко и Пипе — юнаци над юнаците, ама виждаш, не стига… Може и без меч да победиш, мене ако питаш, ама живеем във време, дето, който най-силна врява вдига, него чуват. Мечове-саби, щитове, секири — най-силно шумят… Ако ти се струва, че Радота без хората живее, ти пък помисли, че и без мечове-саби може!
По-важно е да изчакаш да те намери юначеството. Ако
Мен да питаш — слез долу при жена си, при Ветра, че е тя сама сега. Тя е жертва жертвала да те извади изпод земята! Змеят от дълбокото Радота с другите го убиха, с помощта на Агна, богове, кого ли не… Сега ще се намерите с твоя подвиг — и като искаш с хора да си, покани си отряд от небесните хора, петимни са те да походят из земята…
— Добре казваш, Мокро, ще те послушам, но да си почина малко, нека походя из небето да видя какво е…
— Походи. Същото е, цветовете само са различни…
Ела да те заведа на едно място…
Повървяхме, що повървяхме, гледам — долинка, цялата опърлена и обгоряла, в единия край — голям камък, черен от сажди целият, чак разтопен в края.
— Знаеш ли какво е това? Това е камъкът, който някога една самодива донесла на Сварога, да й направи дете от Перун все едно… Тя ще да е била хубава, защото и Сварога се емнал, бил-млатил по скалата, че накрая на, виждаш, всичко наоколо изпогорил, но се пръкнало детенце славно и силно, чудно и мило… Но минало време и със злоба се също сдобило… На Сварога ли е, на Перун ли е — и да знае някой, мълчи си, че кой иска между два бога наярени да се изтъпани… Но може и да знае някой… А от искрите слънцето се родило, него сега дядо ти Даждбог го води…
— Той на Сварога какъв е? Намекваш ли нещо, Мокро?
— Ние боговете така си говорим, с намеци, че иначе влъхвите какво ще ядат?… — тя се засмя. — Нали ти казах, че някога, по-преди, без жертви и вълшебства сме се разбирали… Но сега е друго. Нали се спори кое е по-напред след костенурката, дето ни крепи на черупката си — огънят или светлината, слънцето или денят…
— Влъхвите влъшба вълшебстват, на боговете пратеничества служат, а ведмаците кои са? На вуйчо приятелите?
