Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 47

— Ведмаците и те много знаят, но докато са живи, крадат и смучат кръв, а като ги изкорми Мора, то стават добри и услужливи, но от време на време пак правят бели.

— Кажи и за другите… тук при вас кои са тия, дето не са нито богове, нито хора, също като самодивите?

— Ще ги опознаеш, само цветът им е друг, иначе същите житомамници, караконджовци и вейници, навъзници, наречници, чародеи… Има много… Защо питаш?

— Нали ти казвам, Мокро, пазиха ме от всичко, предпазиха ме така, че нищо не знам и се правя на перкулясал…

— Добро момче си ти, Перо, и аз имам да те моля нещо да свършиш долу, но нататък ще ти пратя вест. Сега слез долу и виж твоите хора в града…

— А как да сляза от тук?

— Хе, кое е най-леко? Глухарчето… Стани глухарче…

Глава 2

С Ветра

Намерих небесни хора да дойдат с мен в нашата горна земя. Щях да ги призова по-късно. Сега се спуснах в оня шумен, коварен, велик град. Или са всички градове такива? Виждах го неясно, докато бях в несвяст. Усещах привличането на другите — наистина и мен привлече. Нищо не може да ме отдели от горските поляни и рътове, от езерото и светилищата наоколо. Но и градът ми хареса, както беше харесал на останалите. Вонята, лицемерието, мъдростта, пресметливата доброжелателност на гражданите, смешните им обичаи, непривични за нас и все пак познати, сменящите се лица, всред които можеш да останеш сам, ако поискаш, а може да се изповядваш и сдружаваш, да се биеш и опияняваш…

Тръгнах към къщата, която вуйчо Радота толкова беше харесал. Заварих я топната в пролетно слънце, накичена с перуники, божури, иглики. Пред вратата скокнаха да ме разгледат четири деца.

— Здравей, бате! — поздрави най-голямото, вече почти момък. — Кой си ти?

— Бате ви Перо съм…

Четирите деца се сепнаха, ококориха се любопитно.

— Ама ти си на небето, батко! — обясни сериозно най-мъничкото. Засмях се. — Бях, ама ей на, върнах се! Ами вие? Как се казвате? — чудех се защо с такова очакване-надежда ме гледат, сякаш ей сега ще им раздам краваи и жълтици.

Баган, най-големия. После идеха две момичета — Тревна и Меда. Накрая — Търсен, малкото юначе-изтърсаче. Блъскат се и се натискат да са близо до мене, аха да ме гушнат… Кукуряк! Тревна срамежливо каза:

— Ти си ни татко сега, бате Перо…

Бре!

— Ветра ни е сестра и майка! — това Меда. — Кака Вишна ни е леля! Тя ни гъделичка! — всички се изкискаха.

— Ама откъде сте се взели вие, дечковци?

Те се засмяха щастливо, натикаха се в мен топли-горещи — миришеха на прясно изпечен хляб — и в един глас:

— От село Змейково!

Взех да се досещам, но не всичко още. В това време излезе жена ми Ветра, усмихна ми се… Кукуряк, красавица, та красавица!

Поздравихме се притеснено, покани ме вътре, с орляка деца влязохме. Радота, Друда, Вишна, Страшо ни посрещнаха в тази вътрешна градина, която смътно провиждах в своя подземен несвяст. Разбрах защо им е любимо място… Отпусна се сърцето ми, дойде ми на ум балвана в гората… Приветно място, както там.

Дигна се вуйчо Радота със сълзи на очи, спусна се, прегърна ме здраво и стегнато като мечок. Май беше се посъстарил…