Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 30

Ветра каза:

— Татко, стой до мене, ще ти помагам със синята тинтява. И още нещо знам, чуй…

Друда излезе напред, търкулна по земята трите страшни скашкани-застинали глави на детето-змей.

Ревът на змея изви още, непоносим, ушите ни писнаха, зъбите ни изтръпнаха като скоминясали, Друда стисна ръката ми, Вишна изведнъж хукна напред… Нещо зелено се люшна насам. Взрях се, що да видя: змии пълзят към нас, шипят, съскат… Змеевите три глави хвърляха огън пред тях, да не се стигат. Ревнах на Вишна:

— Внимавай! Върни се!

Но тази малката си вървеше напето напред! И спря почти до огъня. Че като нагласи онази прашка, че като хвана да мята с нея! С всеки камък смазваше змийска глава… Те пълзяха към нея, тя ги целеше. Пръсваше глава след глава. Нямаше празно това дребното!

Накрая и ние я наближихме, и змиите. Все още бяха много. Тя не спираше, не отстъпваше! Спокойно вземаше камъни от земята, завърташе, мяташе — чуваше се как камъкът плясва змийската глава и я отнася. Огънят я наближаваше вече, тя не мръдваше.

Страшко я доближи пръв, развъртя топора. Де що имаше останали змии, посече ги. Хвана си Вишна за ръката и така застанаха, хем огънят близко биеше. Вишна каза спокойно:

— По пасбищата е пълно със змии, дядо ми даде тази прашка, научи ме да ги трепя! И нали съм нова булка — нова слука, нова съдба — първа излязох!

— Ела сега, татко! — повика ме Ветра. — Наш ред е.

Тръгнахме двама напред към бляскавия жълто-червен змей, бавно извърнал се насам, към нас. Огньовете му лижеха и топяха снега, че и земята пред нас. Страшо изотзад помагаше, стреляше отровни стрели в лъскавите вити шии. Ветра го посочи с мъничката китка синя тинтява, брана изпод снега в онова селце. То ми се стори толкова жалко, безпомощно, не на място пред страховитото чудовище…

Е, хайде да те видим, змееборецо!

Змеят се наяри, дигна се на задни крака, стрелна злобно глави напред. Приближих го с меча и кривака. Тичах напред-назад, удрях, избягвах огъня му. Как се воюва с чудовище, голямо колкото половината крепост, а ти си колкото залък? Успявах навременни да угася с магия от кривака огъня на някоя глава, мушвах се под нея, ранявах с меча. Разбрах, че големината не е от значение в такава среща, разбрах, че смисълът е в свободата на твоя дух. Той се мери с чудовището, не боят ти. Изтичаше беса ми навън към тъмния му чудовищен бяс, струеше злобата ми към него заедно с меча… Нямаше то смисъл, нямаше цел, не обитаваше свят. И все пак го жалех, както бях жалил за изчезналите мамути. Усещах сила, бликаше нажежена зелена кръв, змеят ревеше от болка без разкаяние, но ме притискаше към стените на града, да ме изгори там като борина. И ето ти Ветра, насочи китката към него… С копието в другата ръка, тъй изправена, в мечия кожух, ех, гордеех се!

Къде си била, дъщерко, всичкото това време!

Да видиш ти, братко мой, как се змеят сепна-дръпна от болка нетърпима-непоносима! Понечи да мръдне пак напред, спря, зарева от мъка… Не можеше. Не се уморих от боя, но се уморих от омраза. Удрях го още и още, с кривака, с меча… но и аз не го убивах…