Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 28

Нима вече не съм жив, надалече, при Влас? И мигът е изживян пред вратите?

На площада се трупаше тълпа. Смесих се с хората, всред които вече по-често се срещаха достопочтени старци, пъргави велможи, познатата смесица от двете: позатлъстели търговци. Да видиш, царедворецът никога не се отказва от някоя пара отгоре. Привично навлизах в злобата на днешния ден, установих групите, определих кои са користни, кои наивно, кои лицемерно угрижени за високи деяния. Един див пълководец с къса коса и мускулест врат стърчеше над другите и събираше около себе си шепот, новини, двусмислени въпроси. В другия край на площада криволичещо си проправяше път цената на ечемика. И двете неща — ечемикът и пълководецът — се преплитаха така познато, че се озърнах да видя досадното лице на оня, който с ококорени очи премлясква всичко, подпомага го със страст, сякаш то никога няма да потъне в следващия ден. Сякаш никога няма да се забрави. Ето го, тук е висок, шкембест, безсмислен. Нима всичко се повтаря? Този има къща, дом, който никой не е виждал и ако случайно попаднех там, непременно бих видял някоя омерзителна, порочна, гадна подробност, която го трови и влачи към смъртта. Този ще посредничи за ечемика по-после…

Тогава в какво е смисълът? В оня темерут, готов вече да коли? В ечемика? Товарите ми пристигат след седмица, ще ме направят знаменит за малко в този знаменит град. В далечни времена може би някой ще се възхити от описанието ми на тукашната философска школа. Кой ще вярва, че змей съм трепал или той пък ме е изял…

Може би просто съм натрупал сезони и години… Да не говорим за това как ей сега ще се запозная с необходим човек, който ще ни свърши необходимата работа. И аз се зазяпах, градът е омаен, всмуква!

А ние път към змея дирим!

Ето го нашият човек!

Настани ни полезният човек в хубава каменна къща, заобиколена с горичка. Нататък беше морето. Не знаех колко ще живеем тук… Имаше чудесен покрит вътрешен двор с езерце, удобни лежанки, цветя, трапези. Огньовете не спираха да горят, беше топло, уютно. Светлината идеше през стъкла — сякаш узряла, смекчена. Далеч оттук съм мечтал за спокойствие да се съзра, да се намисля… Липсваха ми чутурата, щурците, водата на извора, но все пак някак бяха тук с мен…

Настанихме се бързо, сбрахме се да чуем последните новини от градския ни стопанин.

— Чакаме го. Както предсказаха пророците, идва. Вижда се, ако се изкачиш на хълма над двореца. Свети.

— Какво разбрахте?

— Идва. Идва години наред… Още при предишния цар лъвовете заревали… — Тези хора имат по стените си триста златни лъва и когато наближи враг, лъвовете почват да реват… децата в този град играят на състезание с имената на лъвовете. Всеки лъв си има име. Появил се като зарево чак на края на кръгозора и оттогава идва… вече е близо…

— Всичките тези години?

— Да, всичките тези години идва. Приближава. Бавно, че да се мъчим повече, затова.

— Може би се бави, че да мислите-гадаете по-дълго защо идва?

— Ама как така? — почуди се Страшо. — Войска нямате ли?

— Непобедим е, хора! Старият цар пращал, изгорил войниците, на пепел ги върнал вятърът…