Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 32

— Злото се крие и в змей, и в тревичка, и в магия, и в момичка… — отвърна царят.

Доведоха момичката. Горката, слаба и измъчена, зъбите й тракаха. Друда и Ветра я дръпнаха, загърлиха я… — май нямаше какво да правим повече тука, братко мой, нямаше какво друго да даваме, да искаме, да вземаме…

Царят се връцна обидено, развя наметала, тръгна си, повече не каза… Хранениците и блюдолизците му — изгледаха ни, като да не сме ги спасили, а поробили. Нищо. Ние работата си я свършихме, както искахме, после, ако щат, да останат приказки море да прелеят, царство да залеят.

А усещахме вече: снегът спира, вятърът утихва, сменя посока, топъл става… Вместо есента да се върне — пролетта прииждаше полека… Даждбог, на Вишна чудният дядо, я гледаше и й се смееше, явно беше, че обича все да я подбива-ядосва:

— Ех, внучке, ех, Вишно, дето идеш — все да си бърза-бързица, първа-първица!

И Вишна, разбира се:

— Дядо, дядо, дядо мой!

Прости се Вишна с дядо си, отлетя той да оправя суматохата със Слънцето, сменило хода си…

Тръгнахме към градския си дом да се измием, помолим, да ми вържат горените рани от змейовия огън, да възседнем конете — и натам, към стъпкания Перо.

У дома — да видиш ти, свикнахме с туй кътче — на удобните лавици в закритата градина, разговорихме момичката, дето си я поведохме-доведохме с нас. Димна по име. Беше спряла да трака със зъби. Момичка тя, момичка, но имаше в нея нещо, дето не идеше да е от живот с пастрок-собственик на блуден дом. Очите й гледаха през нас в далечното непознато вечно винаги. Беше тя родена за тук само — и за другаде! Не го разбирах това…

— Коя си ти? — попита я Страшо. — Защо те бяха тебе жертвали тъкмо?

— Защото не ме беше страх. Само аз не се страхувах от змея. И те решиха: това е от злоба, тъкмо за него ставам…

— А тебе не те ли беше страх?

— Не. Не се страхувах, защото пътят ми е начертан, виждам го, чувам го, знам го. И по него змей и да срещам, не ме отнася. По моя път корона има, изпитания има, война има, коварство има, змей — няма. Да бяха ме питали, щях да им припомня, че веднъж вече лъвовете са ревали, когато се е появил змея. После пък ревнаха като ме извадиха мене… А днес защо реваха, никой не помисля… Но и без мен ще се разбере. А ти, Страшо, си добър син и юнак, ти, и ти, Вишно, сте цяла дюля, не две половинки, харесва ми. Ти, Страшо, пази това, пази се и от капка вода. Капката — камък ломи. Благодаря, побратими-посестрими, спасихте ме. Ще си трябваме пак, ще гледам да ви се отплатя. Пак ще се видим, пак ще ви се радвам. — Стана Димна и си отиде. Зачудихме се с тази Димна, но решихме после да я мислим.

Вишна каза:

— Наистина корона виждам на таз момичка на главата…

Аз се питах: „Вярно, защо днес ревнаха лъвовете? Защо са ревали три пъти?“

Но сега за Перо мислехме.

— Слава, Перуне и Додоно, Перо ще е свободен скоро. От позор, от пръст, от лоши думи! Скоро ще го извадим!

— Какво каза тя за капката и за Страшо? — замисли се Вишна. — Това не го виждам, нито го чувам, плаши ме…