Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 31

— Татко! — Ветра зад мен. — Още има, но майка ми Агна не ми го каза докрай… Подслушах ги веднъж с баба ми: не можеш да го победиш, ако сянката ти не падне върху него… Но не знам как да го обърна… Мога да го спра с тинтявата, но не мога да го обърна… Ти виж…

Млатех безспир, змеят ревеше от досада, болка и ярост, мъчеше се да ме разкъса, стъпче с крак, да ме изгори със злобата на огъня си. И двамата не успявахме. Никой не тържествуваше. Да, виждах, обръщаше се така, че сянката ми да е зад мен.

Тогава пък чух вика на Вишна отзад:

— Дядо, дядо, дядо мой! — Това какво беше? Не можех да се обърна и видя, разля се светлина наоколо. Сега пък Друда и Ветра едновременно викнаха:

— Гледай си сянката!

И да видиш ти, братко мой, гледам, сянката ми дълга-предълга лежи пред мен, следва змея. Затичах се напред, през лявата ми ръка мина страшна болка от огъня на едната глава, но насочих сянката си върху него, Ветра хукна, размаха китката, забих меча, докато той ревеше от болка и ужас. Притича Страшимир, закла гърлата, плисна жежка зелена кръв.

Накрая Друда заби костения нож в сърцето му. Не стига само да победиш, трябва да примириш. Ножът на Друда приключва случки и съдби.

Това беше краят. Змеят падна, събори с опашка кула от градската стена. Сми се, сплу се, вряла зелена кръв кипна наоколо, стихваше, тъмнееше, стинеше, мръзнеше ведно със стопената киша. Бях доволен, но не щастлив. Някой път ще съм аз змеят, той ще е Радота…

Но от стените викаха победа… Разбира се, най-силно крещяха до кръгозор, небеса, богове и по цял свят щастливите деца! Те, ако не са, кое да е радостно!

Утихна всичко. Кротна светът. Тогава чак се обърнах и видях дядото на Вишна, висок до небесата, с облаци край раменете, да свети като безброй огньове…

Вишна прегръщаше крака му, викаше „Дядо, дядо, дядо мой!“ — на таз гъбка дядо й бил наш Даждбог, ха сега! За да убия змея, слънцето беше сменило хода си в небесата, че да падне сянката ми на място!

Докато стане колкото човек дядо Даждбог, я виж ти, сам царят на носилка с паунови пера, със свита на коне, камили, слонове, с народа иде към нас… Червена дреха среброшита, тисов жезъл, златна държава, желязна корона с еленови рога, костен щит, бронзов меч, оловен поглед. Ех, да видиш ти, братко мой, такива са те царете! Накрая винаги и те идват за слава и гордост — след ножа-свършек на Друда…

Царят каза:

— Спасихте ни, избавихте ни от злото! Каквото искате, това ще ви дам!

— Онази момичка, дето сте я нарочили, че ви е най-голямото зло на града, да ми я доведеш…

— Я гледай ти! — сепна се царят недоволно… но думата си на две не можеше да строши. — Доведете я! За какво ти е?

— Ти, царю честити, мислиш ли, че да не бях убил змея, то той щеше да прескочи в града тъкмо нея да вземе жертва от него?

Даждбог, на Вишна дядото, изрече:

— Такова чудо не съм виждал — едно дете толкоз да ви уплаши, а пък аз доста виждам…