Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 29

— А боговете? Не помагат ли? Не знаете как да ги призовете и помолите?

— Където е наш Перун, там са и общите ни богове, и другите. Ние тук държим, всички, не знаеш ли!

— И какво ще стане, като дойде?

— Става все по-голям, ще прекрачи през стените в града… И нашите чародеи и мъдреци какво измислиха? Че иска да ни накаже за греховете и тръгнаха да търсят кой е най-виновен и най-грешен… Инак помощ няма, сила няма, богове няма… Златните ни лъвове мълчаха, докато не извадиха едно девойче, младо съвсем, доведеница на собственика на блудния дом по-надолу по улицата.

— Нея посочиха?

— Да. Нея. Ревнаха всички, че и един лъв, дето не са го зарязвали на рабоша да реве от четири поколения, и той зарева!

— Това ли ви е на вас най-голямата грешница, хора! Ум имате ли?

— Нямаме. Тая ни е грешницата. Лъвовете я посочиха, мъдреците я одобриха, чародеите я проклеха. Царят заповяда да чака на площада. И тя там седи. И сега седи, в снега и виелицата. Пастрокът й мърсува, за други да не говорим, но седи тя там, изкупува ни греховете.

— Леле, татко Перуне! За боговете ми, Власе! В онова село змей-годиначе дундуркаха, тука пък на змея угаждат с невинни душици…

И в това време като ревнаха лъвовете! Страшен рев, дълбок, камбанен — а го заглушаваше друг тътен, който усетихме като тръпка дълбоко в телата си. Великият рев на златните градски лъвове-пазачи се похлупи от страшния звук оттатък стените, който се усилваше и заличаваше рева им… Изскочихме навън, с други уплашени хора хукнахме към градските стени. И децата търчаха, че откакто са били родени, откак им каканижат имената, за пръв път чуваха лъвовете си да реват…

Видяхме змея, наближил съвсем оттатък стените, да реве по-гръмко от стоте златни лъва. Звукът пробиваше тъпанчетата. Горещината му топеше дълбокия сняг наоколо… Огромен: главите му надвишаваха стените на града… Отворил пасти, хвърляше огън с трите глави. Щях да се бия с него!

— Да тръгваме — каза Друда. — Той нас търси сега.

— Знаех си аз, че не си ти търговец на ечемик — каза стопанинът ни. — Сметки ли имате с този змей?

— И ние имаме, и той има. Живот сме зарязали на рабошите, и той, и ние! Заведи конете вкъщи, ние спешени ще идем — и се засмях: — А ечемикът, иде, вярно е… Виж го там…

Глава 3

Битка. Даждбог. Димна

Излязохме през малките порти, под лъвовете. Не спираха да реват. Имаше гордост в този рев, мъка имаше, тежък яд, дигнати мъгли, безреден свят… Много думи редя, малко казвам!

Ето го нашия змей! Пред нас в цялата си сила и мощ, не както го видях, направен от ято лебеди… Жълт и червен, грамаден, подобен на есенен склон, мяташе огън! Ей го, бабите разказваха за него тихичко, истински Змей от Дълбините! Бавно и неуловимо се преместваше. Предишния път беше гъвкав и подвижен, с мъка и магия го нараних, а той ни изпревари и стъпка Перо — сега наближаваше бавно и безутешно — вълна от разтопен метал.

Между нас и него имаше снежно поле, стопено наполовина. Зад нас — градът с ревящите лъвове, бойниците, накачулени с кресливи любопитни дечурлига: кое дете на света би изпуснало такова чудо! Зад него — в далечината — сини непознати планини и морски бряг.