Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 27

И да видиш ти, братко мой, толкова красиви бяха, че току се извръщаха, спираха хората да ги разгледат, да ги проследят с очи, да ги запомнят! Моята Друда Билковита, светла, ясна, румена, висока — снажна чак, напето стъпва, неусетно се взира с присвити очи, усмихва се както си знае… Кожени дрехи, на пояса билярски торбички, вълшебна кесия, старинен необикновен нож от кост на мамут. Някога сам Влас й го беше подарил…

Ето Ветра: с гуглеста шапка сгъната назад, с ръждиво червения мечи кожух доземи, не препасан; изпод вежди гледа, ха да изръмжи, ха да те изпита търпиш ли на подбив, ха да те пробва с тъпото на копието си…

Страшко, „на мама въгленчето“, както Друда му казваше, черен като мене, синеок като нея, си беше в домоткани дрехи — „две чукани, едно стригано“, каза Вишна, като го дари с тях: конопени гащи, ленена риза, вълнен пояс, боядисан с орехова шума и лукови шлюпки, оръжието му и то домашно — лък, тояга, топор…

До него крачи-подтичва Вишна, най-мъничка-крехка, едвам до гърдите му стига, с червена коса, с червени чорапи, в свилена дреха чудно извезана с шевица… Тича, каквото тича, ходи, каквото ходи — все у Страшко гледа, а той назад не остава. Те и на сън, и наяве без глас си приказват, еднакво виждат… Оръжие не й трябва на нея, но стиска прашка, дарена от дядо й. Хем все Страшко я държи за ръка, хем ако я погледнеш в очите, ще разбереш, че заядеш ли се с нея, има да береш ядове…

Аз също съм в кожени дрехи. Да видиш ти, братко мой, ако нещо друго облека, то Друда ще ме изпитва защо е това и как тъй! Целият трябва да съм неин, до дрехите дори! Тя ми ги е скроила, от нея ми е кожата от барс, през нея са препасани кривак, диплен меч, в пояса ми са свирките, огнивото, кесиите от нея… И за двама ни е направила високи кожени ботуши.

Глава 2

Градът на златните лъвове

Запровирахме се в тълпата. Предлагаха ни стоки, тикаха в лицата ни благовония, амулети, чудодейни лекарства, ледена вода; чорлави блудници дърпаха дрехата ми, самозвани помощници врещяха и ни проправяха път — един насам, друг натам — всеки към своята странноприемница. Познавах добре безразличните очи на крадците, внимавах.

Така се научаваме да презираме. Телата ни са твърде близко.

Ето, отдалечените градове по-рядко воюват помежду си. Богове, какво по-сигурно доказателство, че единосъщната ви воля ни е създала от блаженото ви битие наскоро, преди миг! В нашите дъбрави това по-смътно усещаш.

Ето, още се отърсваме от замайването, учудено се оглеждаме, с опипващи докосвания дирим да очертаем собствените си межди! Вдъхновили сте ни, богове, но не се досещаме още за това: крещим ли крещим, а във вечността ни очакват отдалеченост и самота като тази, която ме проследяваше в снежните гори. А и тук… Ех, ако ни казваха боговете предначертанията си!

Излиза: по-различен ли съм от блудницата, която ме тегли към спареното си легло, към окаяното си тяло, с надежда да го продължи нататък…

Ето го градския площад. Да откроя ли някого или нещо, за да се плъзна нататък?