Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 26

Навярно много ще бъде простено на тия градски хора — тук, в небесата, във вечното винаги!

Намирахме се в сводест коридор, тъмен и влажен, в нишите седяха, лежаха, размахваха копия, съвкупяваха се, съдеха изображения и статуи на божества — някои познати, почитани и от нас, някои — чужди, страшни, враждебни, придошли. Пристигнали са при тях като моите пет щуреца, мислех си. Какво очакват от мене? Какво е благоприлично тук? Да премина бързо, сериозно и почтително ли?

Целта ни беше градът, а ние се бавехме тук, бавихме се пред вратите още, в мислите си.

Не издребнявахме ли в края на дългия път?

Ако се замисля, случайно бяхме сами в храма-врата. Навярно се точи непрекъсната гмеж от всякакви хора и ако не очаквам все пак глъчка, то във всеки случай си представям сумтенето от дишането, смрадта на чесън, масло за втриване и пот. Не ще е странно да сварим, неприбран още, парцаливия труп на стъпкана в бъркотията бабичка-богомолка.

Отгатвам правилно: тия практични събирачи на данъци и митари са пратили боговете си близо до нас, влизащите, впрегнали са ги в делничен труд. Така че: бързо минавай, влизай, търгувай! Не ти е това нашият бавен змей… Като из утробата на майката в края на пътя — към поредното битие! Ако наистина мислят така, то тези граждани са горди и достойни дори в своята пресметливост.

Но помисли още мъничко. Огледай се. Дали няма някой знак, който да ме убеди в противното? Какво друго, ако не достолепно и бавно любуване означава този допотопен паун? Нали бавно узнаваме всяка същност… И ние, в далечния си край, откъдето тръгнахме, бавно узнавахме знаменията на падналите желъди.

Минавай бързо, мисли бавно!

И след това изведнъж пред очите ни изскокна градът, бялна се като корем на бременна, разритан от детето, което вече си проправя път — с безумни пазарища, тържища, строежи, луди пророци, грачещи прорицатели, достолепни матрони; със смрад от рибарски скели, с благоухания от царските веранди хей нататък, с люшнала се тълпа, която се кикоти подир две сбили се храмови блудници, а насам, с гръб към тях, крачи светилото на световната философия, един занесен геометър. Моите спътници спряха възхитено, простенаха, въздъхнаха дори! Това е то великият град, пленява те. Оглеждаха, без да могат да спрат на едно нещо… За змей бяхме тръгнали, но как да отминеш внезапната разбъркана красота, да видиш ти, братко мой!

Как да не си помислиш тук, че времето ти е изтекло, че няма значение кога, но ще бъдеш обран-заклан, че и половин истина не ще е съзвучна на изтърбушеното ти тяло с безпомощно размятани нозе и спечени съсиреци по устата, че нещо има значение. Важно е да разпознаеш истинския знак, така или иначе мъртвите ни оплаквани уста ще стискат недоразказана вина.

Носех тази вина у себе си, мислех така горчиво заради изгубения си сестриник Перо, ни жив ни умрял под земята. Но пък, ето ги хубавите ми син, дъщеря и снаха, ето я милата ми слънчева Друда — четворицата ми даваше сила.