Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 25
Роман Димитров
— Ще заключа, ще отключа, ще науча!
Накрая казах:
— Един път грешка не е всеки ден грешка. Така и светът е тръгнал. Така върви. Минало се не връща, но се прегръща, а тайната знае всичко. Перо е в тайната. Ще я научим и ние. Тепърва ще спасява той свят и добри хора.
Поседяхме още там. Чувствахме се спокойни преди дългия път. Чувахме из сенките шепота на живи и мъртви, на богове и чародеи, на щурци и птици в нощта.
Част II
Глава 1
Градът: минавай бързо, мисли бавно
Уморени, прашни, свърнахме последен път, ето ти ги пред нас в долината стените, кулите, златните лъвове на града. Озовахме се в края на пътя си тъкмо в неуловимия миг, когато денят преминава във вечер: ветровете стихваха, дърветата застиваха, нататък, из неясните очертания, припламваха тук-там първите светлинки. Спешихме се, поведохме конете за юздите. Различихме хора, клекнали край сергиите пред стените, шатри на чуждестранни търговци, но сърцата ни се вслушваха в очаквания и сънуван туптеж там: отвъд, в града.
От нас петимата само аз бях идвал тук нявга, но и аз се вълнувах пред огромните зеещи градски порти на великия вечен град, вдълбани в стените. Стражата почтително ме поздрави, огледа спътниците ми. Допълзяха просяци — безноги, струпясали, прокажени, гъгнеха на напевното тукашно наречие. Хвърлих им монети. Красиво момченце, стиснало полите на майка си, повлечено от нейното движение, ме гледаше стреснато и замислено.
Стъпих в полумрака на свода, разхвърляните ми мисли и впечатления се споиха около мярналото се личице, утихнаха в привичното плавно движение на спокойния ми ум.
Пристигнахме.
Досега ме дразнеше противоречието между всичко, чуто за великия град и убогите мутри, които ни посрещаха, нахалните лъскави очи, сандалите, вързани по друг, навярно неудобен начин, плашещото превъзходство на леещата се реч, която ти разбираш бавно и несигурно. Но ето това дете, издърпано от съзерцанието, то съответства на величието, за което сме се подготвяли. Дори боговете трудно създават великите и съвършени неща — мислех.
И великата птица на Времето се излюпва в смрадно гнездо, всред курешки; залита из мокрите черупки на яйцето си. Колкото и дивно да се носи после из дните и нощите, аз не забравям това.
Но сега от друго бях поразен. Срещу нас се зъби-звери страшно и първобитно лице. Не съм го знаел, проумях в полумрака: намирахме се в свещен храм. Тукашните мъдреци съчетали вратите на града с храм. Мъдро — вратата да е и храм! У нас такова нещо не ни е още дотрябвало. И като съдех по дивата несъразмерност на божествата, по непохватната им звероподобност — това е храм древен, затова двойно по-свещен! Все пак, спомних си моето скромно оброчище с гореща вода и пет щуреца. Ако махнеш суетата, всички човешки знаци са едно и също.
Ето, значи, как се случвало: човек върви, надява се и идва миг в живота му, когато се уверява, че има надежда. Както с онова момченце навън, чиято пеперудена орис ме докосна само за секунда, така и тук, когато на рамото ми ляга тежка и уверена, па макар ноктеста лапа, става дума за надежда. Вратата, градските порти, прагът, който прекрачваш, съчетани с храм, създават нещо ново и трогателно.