Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 39

Форд прехвърли отново и отново мисълта в съзнанието си. Той не можеше да преустанови космическото пътуване. Никоя администрация не би могла. Но можеше ли да бъде поставена забрана върху която и да е планета, където биха откарали тези старчоци? И щеше ли това да помогне? Едно поколение, второ, трето — какво значение щеше да има? В древна Япония бяха опитали със следното решение: чуждестранните дяволи бяха дошли някак си по вода. Културите не могат да бъдат вечно разделяни една от друга. И когато те осъществиха контакт, по-силният отстрани по-слабия. Това беше природен закон.

Една вечна, ефективна изолация беше невъзможна. Оставаше само един — доста неприятен отговор. Но Форд беше твърдо решен. Той би приел това, което е необходимо. Започна да нахвърля планове, забравяйки присъствието на Барстоу на екрана. След като дадеше на главния началник местоположението на щабквартирата на Фамилиите Хауърд, след час-два то щеше да бъде установено, освен ако те не разполагаха с изключителни средства за защита. Но какъвто и да бе начинът, всичко бе въпрос само на време. Чрез тези, които щяха да бъдат арестувани в щабквартирата, би трябвало да могат да намерят и арестуват всеки друг член на групата им. С малко късмет той би ги прибрал всичките за двадесет и четири или четиридесет и осем часа.

Единственият проблем, който остава нерешен, е дали да ликвидира всички или просто да ги направи стерилни. И двете идеи биха били крайни, а трето не съществуваше. Но кое от двете бе по-хуманно?

Форд знаеше, че това ще сложи край на кариерата му. Той щеше да напусне кабинета в немилост, вероятно би бил изпратен в изгнание, но не мислеше за това Той бе така създаден, че не можеше да поставя собственото си добруване пред обществения си дълг.

Барстоу не можеше да прочете мислите на Форд, но почувства, че той е стигнал до някакво решение и правилно предположи колко лошо бе то за него и хората му. „Сега е моментът, реши той, да изиграе единствения си коз.“

— Г-н управител…

— А? О, извинете! Бях се замислил. — Това беше меко казано. Той с шок и объркване проумя, че все още е лице в лице с човек, когото току-що бе осъдил на смърт. Превърна се в олицетворение на сериозността. — Благодаря ви, Закър Барстоу, че поговорихте с мен. Съжалявам, че…

— Г-н управител?

— Да?

— Предлагам да ни изведете от Слънчевата система.

— Какво? — Форд премита — Сериозно ли говорите?

Барстоу заговори бързо, убедително, обяснявайки полуобмисления план на Лазар Лонг, като импровизираше подробностите, прескачаше спънките и подчертаваше предимствата.

— Това би могло да стане — каза най-после Форд.

— Има трудности, които не споменахте — от политическо естество и ужасен риск, свързан с времето. И все пак това би могло да стане. — Той се изправи. — Върнете се при хората си. Не им казвайте още за това. Ще поговорим по-късно.

Барстоу вървеше тежко, провлачвайки крака и се чудеше какво да каже на членовете на Фамилиите. Те щяха да настояват за подробен доклад. Технически той нямаше право да откаже. Но бе определено склонен да сътрудничи на управителя, докато съществува някаква възможност за благоприятен изход. Неочаквано взе решение — обърна се, отиде в кабинета си и изпрати да повикат Лазар.