Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 18

Някаква кола приближаваше откъм север и те се движеха в нейната лента. Тя пъплеше с не повече от деветдесет, но шофьорът бе изненадан — нямаше причина, поради която да очаква друга кола да изскочи от нищото срещу него на празен път. Мери бе принудена да се шмугне вляво, после вдясно и отново вляво. Колата се завъртя и изправи на задните си гуми. Мери с мъка я овладя и това бе придружено с пронизителен шум от търкане със стъкло, когато колата потегли.

Лазар отпусна мускулите на челюстта си и въздъхна с облекчение.

— Надявам се, че няма да се налага да правим това отново.

Мери го погледна с усмивка:

— Нима жените зад волана те изнервят?

— О, не, не, в никакъв случай! Просто бих искал да ме предупреждаваш, когато ще става нещо такова.

— Аз самата не знаех — призна тя, след което продължи притеснено — Не знам какво да правим сега. Мислех, че ще поседим тихо извън града, докато се стъмни, но трябваше да разкрия картите си, когато преминах през тази ограда. В този момент някой вече докладва на кулата. Ммм…

— Защо да чакаме до тъмно? — попита той. — Защо просто не поемем към езерото с твоята кола-чудо и не я оставим да ни откара у дома?

— Не искам — троснато каза тя. — Вече привлякох прекалено голямо внимание. Един тримобил, имитация на сухопътен автомобил е удобен, но… е, ако някой ни види да се потапяме под водата и полицаите чуят, ще отгатнат кои сме. След това ще започнат да търсят с всичко — от сеизмографи до хидролокатори — и Бог знае какво още.

— Но Седалището не е ли защитено?

— Разбира се. Но те могат да открият всичко с определена големина — ако знаят какво търсят и не спират да го търсят.

— Права си, разбира се! — Лазар с неохота се съгласи. — Добре, със сигурност не искаме да заведем някои любопитни полицаи до Седалището на Фамилиите. Мери, мисля, че трябва да потопим колата ти и да изчезваме — каза той намръщено. — Където и да е, само не към Седалището.

— Не, трябва да отидем там — отговори тя остро.

— Защо? Ако преследваш лисица…

— Замълчи за малко! Искам да опитам нещо.

Лазар млъкна. Мери шофираше с една ръка, докато с другата ровеше в жабката.

— Отговори — каза някакъв глас.

— Животът е кратък… — отговори Мери. Те довършиха изречението.

— Чуй — продължи Мери забързано — в беда съм, виж къде съм.

— Добре.

— Има ли подводница в езерото?

— Да.

— Добре! Започни да ме следиш и я насочи автоматично. — Тя набързо обясни подробностите за това, което искаше, като се спря веднъж, за да попита Лазар дали може да плува.